Джоди Пико - Споделен живот

— Имате ли деца? — изпреварва ме с въпрос Ана.

Засмивам се.

— Как мислиш?

— Навярно така е по-добре — признава. — Не се обиждайте, но нямате вид на родител.

Определено съм запленен.

— А как изглеждат родителите?

Май се замисля.

— Нали знаете как въжеиграчът в цирка иска всички да повярват, че номерът му е същинско изкуство, но виждате, че всъщност просто се надява да успее да стигне до края? Ето така — поглежда към мен. — Отпуснете се. Няма да ви завържа с въже и да ви накарам да слушате рап.

— О, хубаво е да го чуя. В такъв случай… — разхлабвам вратовръзката си и се облягам на възглавниците.

Жестът извиква на устните й мимолетна усмивка.

— Не е необходимо да се правите, че сте ми приятел или нещо подобно.

— Не искам да се преструвам — прокарвам ръка през косата си. — Въпросът е, че за мен това е нещо ново.

— Кое?

Махвам с ръка към дневната.

— Да посещавам клиент, да водя неангажиращ разговор. Да не оставя някой случай в кабинета в края на деня.

— Това е нещо ново и за мен — признава Ана.

— Кое?

Усуква около кутрето си кичур коса.

— Надеждата — отвръща.

Градската част, където е апартаментът на Джулия, е скъп квартал, населяван най-вече от разведени мъже — факт, който не спира да ме дразни, докато се опитвам да намеря място за паркиране. После портиерът хвърля един-единствен поглед към Съдия и ми препречва пътя.

— Не допускаме кучета — предупреждава ме. — Съжалявам.

— Куче помощник е — отвръщам. Установявам, че това сякаш не му говори нищо и му обяснявам: — Нали знаете, като всевиждащо око.

— Не ми приличате на сляп.

— Аз съм бивш алкохолик в процес на възстановяване — заявявам. — Кучето застава между мен и бирата.

Апартаментът на Джулия е на седмия етаж. Почуквам на вратата й и забелязвам око, което наднича към мен през шпионката. Вратата се открехва, но веригата остава на мястото си. Около главата на Джулия има увита кърпа, а самата тя изглежда, сякаш е плакала.

— Здравей — казвам. — Не можем ли да започнем отново?

Тя издухва носа си.

— Кой, по дяволите, си ти?

— Добре, може и да съм го заслужил — поглеждам към веригата. — Пусни ме да вляза, става ли?

Тя ме поглежда така, сякаш съм умопобъркан.

— Ти да не си смъркал нещо?

Чувам раздвижване отвътре, после друг глас, а накрая вратата се отваря широко и аз глупаво си помислям: „Две са“.

— Камбъл — възкликва истинската Джулия, — какво правиш тук?

Протягам към нея медицинската документация, все още съвземайки се от шока. Как, по дяволите, за цяла година в „Уийлър“ не е споменала, че има сестра близначка?

— Изи, Камбъл Александър. Камбъл, сестра ми.

— Камбъл…

Виждам как Изи произнася името ми. Пак я поглеждам и установявам, че всъщност изобщо не прилича на Джулия. Носът й е малко по-дълъг, а тенът й няма същия златист оттенък. Да не споменаваме, че докато наблюдавам как устата й се движи, не получавам ерекция.

— Нали не е онзи Камбъл? — пита тя и се обръща към Джулия. — От…

— Да — въздъхва Джулия.

Очите на Изи се присвиват.

— Знаех си, че не бива да го пускам.

— Всичко е наред — настоява Джулия и взема папката от ръцете ми. — Благодаря, че ги донесе.

Изи щраква с пръсти.

— Вече можеш да си тръгваш.

— Стига — перва Джулия сестра си по ръката. — Камбъл е адвокатът, с когото работя тази седмица.

— Но не е ли същият, който…

— Да, благодаря, паметта ми работи отлично.

— И така — прекъсвам ги, — отбих се у Ана.

Джулия се обръща към мен.

— И какво?

— Земята вика Джулия — намесва се Изи. — Такова поведение е самоунищожително.

— Не и когато ми носи чек, Изи. Работим заедно по случай, нищо повече. Ясно? И наистина точно сега не ми е до лекциите ти за самоунищожителното поведение. Кой се обади на Джанет да я моли за милост в нощта, когато те заряза?

После се обръщам към Съдия:

— Здравей. Как ти се струват „Ред Сокс?“ Изи се отдалечава с тропане по коридора.

— Това си е твоето самоубийство — провиква се тя.

След миг чувам затръшване на врата.

— Определено ме харесва — подхвърлям, но Джулия не се усмихва.

— Благодаря за медицинската документация. Довиждане.

— Джулия…

— Виж, просто ти спестявам труда. Сигурно е било трудно да обучиш куче да те извлича от стаята, когато трябва да се измъкнеш от емоционално натоварваща ситуация, като някое старо гадже, което казва истината. Какво използваш, Камбъл? Сигнали с ръка? Гласови команди? Високо подсвирване?