Джоди Пико - Споделен живот

— Разбира се. Не задължително, защото е в интерес на Ана… а защото е в твой. Каква ирония — дете, което иска да спрат да го използват за благото на друг човек, избира твоето име от жълтата преса?

— Не знаеш нищо за мен — отвръщам и усещам как челюстта ми се стяга.

— И чия е вината?

Толкова за невръщането към миналото. По тялото ми пробягва тръпка и сграбчвам Съдия за каишката.

— Извини ме — изричам и излизам от кабинета си, напускайки Джулия за втори път в живота си.

Вникнеш ли в същината, училище „Уийлър“ беше фабрика, която произвеждаше дебютантки и бъдещи инвестиционни банкери. Всички ние си приличахме и по вид, и по говор. За нас „лято“ беше глагол.

Разбира се, имаше студенти, които разбиваха това клише. Такива бяха децата на стипендия, които носеха яките си вдигнати и се учеха да гребат, без да осъзнават, че сме наясно, че не са от нашите. Такива бяха и звездите, като Толхи Бодро, избран за отбора на „Детройт Редуингс“ в предпоследната си година. Или смахнатите, които се опитваха да си прережат вените или да смесят пиячка и валиум и после напускаха училището също тъй безшумно, както някога бяха бродили из него.

Бях в шести клас в годината, в която Джулия Романо дойде в „Уийлър“. Носеше войнишки ботуши и тениска на „Чийп Трик“ под училищната си униформа; беше в състояние да запомни всеки сонет без ни най-малко усилие. През свободните часове, докато останалите си свивахме цигари зад гърба на директора, тя се качваше в помещението над физкултурния сезон, сядаше, подпряла гръб на отоплителна тръба, и четеше Хенри Милър и Ницше. За разлика от другите момичета в училище с гладките им водопади от руса коса под лента, която приличаше на панделка на захарен памук, нейната представляваше същинско торнадо от черни къдрици. Никога не носеше грим и не прикриваше острите си черти — беше такава, каквато е, и можеше да я приемеш или да се извърнеш. Имаше най-тънката халка, която бях виждал някога, само сребърна жичка, прокарана през лявата й вежда. Ухаеше на втасващо тесто.

За нея се носеха какви ли не слухове: че са я изхвърлили от поправително училище за момичета; че е дете чудо, получило максимална оценка на предварителните изпити САТ; че е две години по-малка от останалите в класа ни; че има татуировка. Никой нямаше представа какво да мисли за нея. Наричаха я Шантавелницата, защото не беше една от нас.

Един ден Джулия Романо се появи в училище с късо подстригана розова коса. Всички решихме, че ще я накажат, но се оказа, че в списъка с правила за позволено облекло в „Уийлър“ прическата липсва. Тогава се зачудих защо в даскалото нямаше дори едно-единствено момче с коса на плитчици и осъзнах, че не се дължи на неспособността ни да се различаваме от другите; причината беше, че не искахме.

Този ден на обяд Джулия мина покрай масата, където седях с някои момчета от гребния отбор и няколко от гаджетата им.

— Хей — обади се едно момиче, — болеше ли?

Джулия забави крачка.

— Какво да е боляло?

— Падането в машината за захарен памук.

Джулия дори не мигна.

— Съжалявам, но не мога да си позволя да си правя прическата в салон „Подмий, подстрижи и издухай“.

После тръгна към ъгъла на закусвалнята, където винаги се хранеше сама, докато редеше пасианс с карти, на чийто гръб бяха нарисувани изображения на светци покровители.

— Мамка му — обади се един от приятелите ми, — не бих искал да я ядосам.

Засмях се, защото всички други го сториха, но се загледах как Джулия сяда, избутва подноса с храна настрана и започва да реди картите си на масата. Зачудих се що за усещане е да не ти пука какво мислят хората за теб.

Един следобед се чупих от гребния тим, на който бях капитан, и я последвах. Постарах се да се държа на достатъчно разстояние, за да не ме усети. Тя се отправи по булевард „Блекстоун“, влезе в гробището „Суон Пойнт“ и се изкачи на най-високата точка в него. Отвори раницата си, извади учебниците си и папка и се разположи пред един от гробовете.

— Можеш да излезеш — извика ми и едва не си глътнах езика, защото си помислих, че се обръща към призрак, а после осъзнах, че говори на мен. — Ако ми дадеш двайсет и пет цента, можеш дори да погледнеш отблизо.

Излязох иззад голям дъб с ръце в джобовете. Сега, след като бях при нея, осъзнах, че нямам представа защо съм дошъл. Посочих с глава към гроба.

— Роднина ли?

Тя хвърли поглед през рамо.

— Да. Баба ми е седяла до него на борда на „Мейфлауър“ — погледна към мен. Цялата сякаш беше съставена от ъгли и ръбове. — Не трябва ли да си на някой мач по крикет?