Джоди Пико - Споделен живот

Сега се сражавам с огъня от шест страни. Поглеждам напред и виждам Кейт, която е болна. Поглеждам назад, където е Ана с адвоката си. Единственото време, когато Джес не пие като смок, е когато е надрусан до козирката; Сара се вкопчва в сламки. Що се отнася до мен, винаги нося екипировката си за всеки случай. Държа дузини куки, железа и колове — всички инструменти, предвидени за унищожение, докато това, от което се нуждая, е нещо да ни обвърже заедно.

— Капитан Фицджералд… Брайън !

Гласът на Джулия Романо ме стряска, изтръгва ме от мислите ми и ме връща в кухня, която бързо се изпълва с дим. Джулия посяга покрай мен и избутва горящата палачинка извън тигана.

— Боже Господи! — възкликвам и захвърлям овъгления диск, доскоро палачинка, в мивката, откъдето се чува съскане. — Съжалявам.

И като „Сезам, отвори се!“, двете думи променят цялата обстановка.

— Добре че имаме яйца — казва Джулия Романо.

Влезеш ли в горяща къща, разчиташ на шестото си чувство. Не виждаш заради дима. Не чуваш заради рева на огъня. Не бива да докоснеш нищо, защото ще означава края ти.

Пред мен Поли управляваше струйника. Редица огнеборци му пазеха гърба; маркуч с отворена струя с дебела и неподвижна тежест. Проправихме си път нагоре по все още невредимото стълбище, решени да изтласкаме огъня през дупката, която Ред бе отворил на покрива. Като всяко затворено нещо, огънят притежава вроден стремеж да се измъкне.

Смъкнах се на лакти и колене и запълзях през коридора. Майката каза, че вратата на детето била третата отляво. Огънят се плъзгаше по другата страна на тавана към дупката. Докато струята го нападаше, останалите пожарникари бяха погълнати от бяла пяна.

Вратата към стаята на детето беше отворена. Пропълзях вътре, като виках името му. Една по-голяма фигура до прозореца ме привлече като магнит, но се оказа, че е само огромна плюшена играчка. Проверих в шкафовете и под леглото, но не намерих никого.

Отново се върнах в коридора и едва не се препънах в дебелия колкото юмрук маркуч. Човекът може да мисли; огънят не. Един огън ще последва определена пътека; едно дете може и да не го направи. Къде щях да отида аз, ако бях ужасен до смърт?

Движех се бързо и занадничам през вратите. Едната беше розова — бебешка стая. Другата беше пълна с разпилени колички и имаше две легла. Третата изобщо не беше стая, а шкаф. Основната спалня се намираше от другата страна на стълбището.

Ако бях дете, щях да искам майка си.

За разлика от другите стаи, тази беше пълна с гъст черен дим. Огънят бе прогорил ивица в долната част на вратата. Отворих я. Знаех, че така ще пусна вътре въздух, знаех, че постъпвам грешно, и знаех, че нямам друг избор.

Както очаквах, тлеещата ивица се възпламени и касата на вратата се изпълни с пламъци. Втурнах се през тях като бик, усещайки как по гърба на шлема и якето ми валят въглени.

— Луиса! — изкрещях.

Тръгнах пипнешком покрай стените и намерих шкафа. Похлопах силно и отново извиках името й.

Обратното чукане беше леко, но определено го чух.

— Имаме късмет — обръщам се към Джулия Романо. Това навярно са последните думи, които е очаквала да чуе от устата ми. — Сестрата на Сара наглежда децата, ако престоят в болницата е продължителен. Когато е за по-кратко, се редуваме. Нали разбирате, Сара остава с Кейт една нощ в болницата, а аз се връщам у дома при другите деца или обратното. Сега е по-лесно. Вече са големи и могат да се грижат за себе си.

Тя записва нещо в тефтерчето си и това ме кара да се разшавам неспокойно на мястото си. Ана е само на тринайсет — не е ли прекалено малка да остава сама у дома? Социалните служби може и да преценят, че е, но Ана е различна — порасна преди години.

— Мислите ли, че Ана се чувства добре? — пита Джулия.

— Смятам, че ако се чувстваше, нямаше да заведе дело — поколебавам се. — Според Сара просто се опитва да ни накара да й обръщаме повече внимание.

— А вие какво мислите?

За да спечеля време, опитвам от яйцата. Хрянът се оказа учудващо добър. Подчертава вкуса на портокал. Признавам го на Джулия Романо.

Тя сгъва салфетката и я оставя до чинията си.

— Не отговорихте на въпроса ми, господин Фицджералд.

— Мисля, че не е толкова просто — много внимателно оставям приборите си. — Имате ли братя или сестри?

— И двете. Шестима по-големи братя и сестра близначка.

Подсвирвам.

— Родителите ви сигурно са били страшно търпеливи.

Тя свива рамене.

— Добри католици са. И аз не знам как успяха, но никой от нас не пропадна.