Джоди Пико - Споделен живот

— Винаги ли сте мислили така? — питам. — Когато сте били малка, никога ли не сте имали чувството, че може би имат любимци?

Лицето й почти незабележимо се изопва, а аз се чувствам зле, че я притискам така.

— Всеизвестно е, че родителите би трябвало да обичат всичките си деца еднакво, но невинаги се получава така — ставам от стола си. — Имате ли малко време? Искам да ви запозная с някого.

Предишната зима ни повикаха по спешност с линейката сред най-големия студ заради мъж, който живееше на края на един черен път. Човекът, когото наел да разчисти алеята му, го намерил и набрал 911; очевидно предишната нощ мъжът излязъл от колата си, подхлъзнал се и замръзнал там, на настилката; работникът едва не го сгазил, понеже го помислил за пряспа.

Когато пристигнахме, той бе прекарал в снега почти осем часа и представляваше ледена маса без никакъв пулс. Коленете му бяха свити; спомням си го, защото, щом най-после го измъкнахме и го сложихме на носилката, те стърчаха нагоре. Пуснахме отоплението в линейката, вкарахме го вътре и започвахме да разрязваме дрехите му. По-късно приключихме с документацията за транспорта, а смятаният от нас за премръзнал вече седеше и ни говореше.

Разказвам ви това, за да ви покажа, че независимо какво си мислите, чудеса стават.

Наясно съм, звучи банално, но причината, поради която станах пожарникар, е, че исках да спасявам хора. Затова в мига, в който излязох от пламъците, обгърнали вратата, с Луиса в ръце, когато майка й ни зърна и падна на колене, почувствах, че съм си свършил работата, и то добре. Жената се втурна към лекаря от втория екип, който натика тръба на момичето и му вля кислород. Детето кашляше и беше уплашено, но щеше да се оправи.

Огънят почти бе излязъл; момчетата бяха вътре и вадеха каквото могат. Димът се издигна като завеса към нощното небе; не можех да зърна нито една звезда от Скорпион. Свалих си ръкавиците и прокарах ръце пред очите си, които щяха да парят часове наред.

— Добра работа — обърнах се към Ред, който прибираше маркуча.

— Добро спасяване, капитане — отвърна той.

Разбира се, щеше да е по-лесно, ако Луиса беше в стаята си, както предполагаше майка й, но децата не са там, където ние вярваме, че са. Обръщаш се и установяваш, че не е в стаята, а скрито в някой шкаф; обръщаш се и съглеждаш, че не е на три, а на тринайсет. Да си родител, означава чисто и просто да им хващаш дирите, да се надяваш децата ти да не стигнат толкова напред, та да не успееш да предвидиш следващото им движение.

Свалих шлема и раздвижих мускулите на врата си. Погледнах към сградата, която доскоро представляваше дом. Внезапно почувствах как около ръката ми се обвиват пръсти. Жената, която живееше там, стоеше до мен и от очите й се стичаха сълзи. Най-малкото й дете все още беше в ръцете й, останалите седяха в камиона на пожарната под надзора на Ред. Тя безмълвно повдигна ръката ми към устните си. От якето ми се плъзна ивица сажди и изцапа бузата й.

— За нищо — казах.

На връщане към пожарната поръчах на Цезар да поеме по обиколния път, та да минем по улицата, на която живея. Джипът на Джес беше паркиран на алеята; лампите в къщата бяха угасени. Представих си Ана, придърпала завивката до брадичката си, както обикновено, и празното легло на Кейт.

— Готови ли сме, Фиц? — попита Цезар.

Камионът едва пълзеше, почти спрял пред алеята ми.

— Да, готови сме — отвърнах. — Да се връщаме.

Станах пожарникар, защото исках да спасявам хора, но се налагаше да бъда по-конкретен. Трябваше да назова имена.

Колата на Брайън Фицджералд е пълна със звезди. На мястото до шофьора има морски карти, а между двете ни седалки са наблъскани таблици; задната седалка е убежище за ксерокопия на снимки на мъглявини и планети.

— Извинявайте — изчервява се той. — Не очаквах компания.

Помагам му да ми разчисти място и докато го правя, вдигам карта, нашарена с дупчици.

— Какво е това? — питам.

— Звезден атлас — обяснява и вдига рамене. — Нещо като хоби.

— Като малка се опитах да кръстя всяка звезда на небето на някой от роднините си. Плашещото е, че когато заспах, имената все още не бяха свършили.

— Ана е кръстена на галактика — уточнява Брайън.

— Значително по-хубаво, отколкото да си кръстен на някой светец — отвръщам замислено. — Веднъж попитах майка си защо блестят звездите. Тя отвърна, че били нощни лампи, та ангелите да се ориентират по светлината им в рая. Попитах и баща си, а той започна да говори за газове и по някакъв начин свързах двете неща и реших, че храната, която Бог поднася в рая, кара ангелите многократно да се отбиват в банята посред нощ.