Джоди Пико - Споделен живот

Прибирам кичур коса зад ухото й.

— Ами ако не те мрази?

— Въпросът е — обясни Севън предишната нощ, — че никога не се влюбваме в хората, в които трябва.

Погледнах към него, достатъчно заинтригувана, за да направя усилие да вдигна сякаш залепената си за бара глава.

— Значи не съм само аз?

— Не, по дяволите! — оставя на бара купчина чисти чаши. — Помисли си само. Ромео и Жулиета сложили прът в колелата на системата и виж какво им е донесло. Супермен е хвърлил око на Луис Лейн, когато, разбира се, по би му отивала Жената чудо. Доусън и Джоуи… да продължавам ли? Няма дори да започвам за Чарли Браун и малката червенокоска.

— Ами ти? — попитах.

Той сви рамене.

— Както казах, случва се с всички — облегна лакти на бара и се приближи достатъчно, за да видя черните корени на яркорозовата му коса. — За мен това беше Линдън 21 21 Липа (англ.) — бел.прев. .

— Аз също бих скъсала с човек, кръстен на дърво — признах си съчувствено. — Момче или момиче?

Той се подсмихна.

— Няма да ти кажа.

— Защо не беше подходяща за теб?

Севън въздъхна.

— Ами, тя…

— Ха! Каза „тя“!

Той извъртя очи.

— Да, детектив Джулия. Вече ме превърна в персона нон грата за свърталището на гейове. Доволна ли си?

— Не особено.

— Изпратих я до самолета за Нова Зеландия. Зелената й карта изтече. Или това, или трябваше да се оженим.

— Какво й имаше?

— Абсолютно нищо — призна Севън. — Чистеше като вещица, не ми позволяваше да измия и една чиния, слушаше всичко, което имах да й казвам, и беше фурия в леглото. Беше луда по мен и вярваш или не, аз бях подходящият за нея. Всичко беше деветдесет и осем процента идеално.

— А другите два?

— Нямам представа — започна да реди чистите чаши от другата страна на бара. — Нещо не достигаше. Не мога да обясня какво, но не беше наред. И ако помислиш за една връзка като за живо същество, предполагам, че е едно, ако липсващите два процента са, да кажем, някой нокът. Но когато е сърцето, това е съвсем друга бира — обърна се към мен. — Не заплаках, когато се качи на самолета. Живяхме заедно четири години, а когато си тръгна, не изпитах почти нищо.

— Аз пък имах обратния проблем — споделих. — Имах сърцето на връзката, но нямах тяло, в което да го посадя.

— И какво се случи?

— Как мислиш? Всичко рухна.

Иронията на цялата ситуация е, че Камбъл бе привлечен от мен, защото бях различна от останалите в училище „Уийлър“, а аз бях привлечена от него, защото отчаяно исках да се почувствам свързана с някого. Знам, че имаше приказки и погледи, отправени към нас — приятелите му се опитваха да разберат защо си губи времето с момиче като мен. Несъмнено ме смятаха за лесна.

Само че ние не правехме това, което си мислеха. Срещахме се след училище в гробището. Понякога си рецитирахме стихове. Веднъж се опитахме да проведем цял разговор без буквата „С“. Седяхме, опрели гръб до гръб, и се опитвахме да прочетем мислите си — преструвахме се на ясновидци, когато логичното бе, че цялото му съзнание е изпълнено с мен и моето — с него.

Обичах мириса му, когато наведеше глава към мен, за да чуе какво казвам — като слънце, погалило коричката на домат или сапун, съхнещ на бронята на кола. Обичах усещането на ръката му по гръбнака си. Обичах.

— А какво ще стане, ако — попитах една нощ и откраднах дъха от устните му, — ако го направим?

Той лежеше по гръб и наблюдаваше как луната се люшка напред-назад в люлка от звезди. Едната му ръка беше преметната над главата, а другата ме притискаше към гърдите му.

— Какво да направим?

Не отговорих, просто се надигнах на лакът и го целунах толкова силно, че земята поддаде.

— О — промълви Камбъл с дрезгав глас, — това.

— Правил ли си го някога? — попитах.

В отговор просто се ухили. Помислих си, че вероятно е чукал Мъфи, Бъфи или Пъфи, или и трите наведнъж на игрището за бейзбол в „Уийлър“, или след някое парти у някого от тях, докато и двамата все още са миришели на бърбъна на татенцето. Зачудих се защо не се опитва да преспи с мен. Предположих, че е защото не съм Мъфи, Бъфи или Пъфи, а само Джулия Романо, което означаваше, че не съм достатъчно добра.

— Не искаш ли? — попитах.

Беше един от миговете, в които знаех, че не водим подходящия разговор. Нямах представа какво да кажа, защото никога не бях прекосявала точно този мост между мисъл и действие, затова притиснах ръка към голямата издутина в дънките му. Той се отдръпна от мен.

— Джуъл, не искам да си мислиш, че съм тук заради това.