Джоди Пико - Споделен живот

Нека ви обясня следното: срещнете ли самотник, каквото и да ви разправя, той не е такъв, защото много обича самотата. Такъв е, защото се е опитвал да се слее със света, а хората са продължили да го разочароват.

— Тогава защо си тук?

— Защото знаеш всички думи в „Американски пай“ — отвърна Камбъл. — Защото когато се усмихваш, мога почти да видя кривия ти зъб отстрани — взря се в мен. — Защото не приличаш на никого, когото съм срещал.

— Обичаш ли ме? — прошепнах.

— Не ти ли го казах току-що?

Този път, когато посегнах към ципа на дънките му, не се отдръпна. Беше толкова горещ, помислих си, че ще остави белег върху дланта и пръстите ми. За разлика от мен, той бе наясно какво да прави. Целуваше и се плъзгаше, натискаше, отваряше ме. После застина съвсем неподвижно.

— Не ми каза, че си девствена — промълви.

— Ти не попита.

Но беше предположил. Потръпна и започна да се движи в мен като поезия от крайници. Посегнах и се хванах за надгробния камък зад мен, украсен с надписа, който можех да видя с вътрешното си зрение: „Нора Дийн, род. 1832, поч. 1836“.

— Джуъл — прошепна ми, когато всичко свърши, — помислих си, че…

— Знам какво си си помислил — прекъснах го и се зачудих какво ли се случва, когато се предложиш на някого и той те разопакова само за да установи, че не си подаръка, който е очаквал, но трябва да се усмихне, да кимне и да ти благодари.

За лошия си късмет с мъжете обвинявам само и единствено Камбъл Александър. Смущаващо е да го призная, но съм правила секс само с трима мъже и половина и нито едно от преживяванията не бе кой знае какво подобрение на опита ми от първия път.

— Нека предположа — каза Севън снощи. — Първият отново те е разочаровал. Вторият е бил женен.

— Откъде знаеш?

Той се разсмя.

— Защото от теб може да се очаква само предсказуемото.

Пъхнах кутре в мартинито си и го завъртях. Оптическа илюзия: пръстът ми изглеждаше разцепен и изкривен.

— Другият беше от „Клъб Мед“ — инструктор по сърф.

— Сигурно си е заслужавало — отбеляза Севън.

— Беше абсолютно, убийствено привлекателен — съгласих се, — но оная му работа беше колкото коктейлна пръчица.

— Ох!

— Всъщност — продължих замислено, — изобщо не се усещаше.

Севън се ухили.

— Значи той е бил половината?

Изчервих се като домат.

— Не, беше един друг. Не му знам името — признах. — Просто се събудих, а той лежеше отгоре ми. След нощ като тази.

— Ти — оповести Севън — си най-голямата развалина от потрошен влак в историята на секса.

Но това е неточно. Потрошеният влак предполага катастрофа. Аз обаче сама скачам пред влаковете. Дори се завързвам точно пред тях. Някаква нелогична част от мен все още вярва, че ако желаеш да дойде Супермен, преди това трябва да намериш някого, достоен за спасение.

Кейт Фиццжералд е призрак, който просто чака да влезе в ролята си. Кожата й е почти прозрачна, косата — толкова светла, че се слива с възглавницата.

— Как си, скъпа? — прошепва Брайън, навежда се и я целува по челото.

— Мисля, че мога да смажа Айрънмен — шегува се Кейт.

Ана стои на вратата пред мен; Сара протяга ръка. Ана няма нужда от допълнително окуражаване: покатерва се на леглото на Кейт, а аз си отбелязвам този малък жест от майка към дете. После Сара вижда, че съм застанала на прага.

— Брайън, какво прави тя тук?

Чакам съпругът да обясни, но той сякаш не иска да промълви дори една дума, затова изписвам на лицето си усмивка.

— Чух, че днес Кейт е по-добре, и си помислих, че моментът може да е подходящ да говоря с нея.

Кейт с усилие се надига на лакти.

— Коя сте вие?

Очаквам съпротивление от страна на Сара, но тази, която проговаря, е Ана.

— Не смятам идеята за добра — заявява ми, макар да е наясно, че това е единствената причина да дойда. — Имам предвид, Кейт още е болна.

Трябва ми само миг, за да проумея, но после проумявам: в живота на Ана всеки, който някога е говорил с Кейт, застава на нейна страна. Ана се старае да не допусне и аз да мина на другата страна.

— Знаете ли, Ана е права — припряно казва Сара. — Кейт току-що премина през изпитание.

Слагам ръка на рамото на Ана.

— Не се тревожи.

После се обръщам към майка й:

— Доколкото разбирам, искате изслушването…

Сара ме прекъсва:

— Госпожице Романо, може ли да поговорим отвън?

Излизаме в коридора и Сара изчаква да отмине сестра с поднос с игли.

— Знам какво мислите за мен — започва майката.

— Госпожо Фицджералд…