Джоди Пико - Споделен живот

Тя поклаща глава.

— Вие подкрепяте Ана и така трябва . Преди се занимавах с право и разбирам. Това е работата ви и част от нея е да разберете кое ни прави такива, каквито сме — потърква челото си с юмрук. — Моята работа е да се грижа за дъщерите си. Едната от тях е ужасно болна, а другата — ужасно нещастна. Може и да не съм проумяла всичко все още, но… съм наясно, че Кейт няма да се подобри по-бързо, ако разбере, че причината да сте тук е, че Ана не е спряла делото. Затова ви моля да не й го казвате. Моля ви.

Бавно кимвам и Сара се обръща, за да влезе отново в стаята на Кейт. Поколебава се с ръка на дръжката.

— Обичам ги и двете — заявява ми тя — уравнение, което очаква от мен да мога да реша.

Казах на бармана Севън, че истинската любов е престъпление.

— Не и ако двамата са над осемнайсет — възрази той, затваряйки касовия апарат.

На този етап самият бар се беше превърнал в израстък — нещо като втори торс, прилепен към първия ми.

— Отнемаш дъха на някого — натъртих. — Ограбваш го от способността да промълви дори една-едничка дума. Наклоних към него гърлото на празната бутилка. — Открадваш сърце.

Той забърса бара пред мен с кърпа за съдове.

— Всеки един съдия би прекратил това дело, без да се замисли.

— Може да останеш изненадан.

Севън простря кърпата да съхне на месинговата пръчка.

— По-скоро ми звучи като дребно провинение, мен ако питаш.

Отпуснах буза на хладното влажно дърво.

— Как ли пък не — отвърнах. — Хванеш ли се веднъж на хорото, играеш го докрай.

Брайън и Сара завеждат Ана в закусвалнята. Оставам сама с Кейт, която е изпълнена с любопитство. Предполагам, че може да преброи на пръсти случаите, в които майка й се е отделяла от нея доброволно. Обяснявам, че помагам на семейството да вземе някои решения за лечението й.

— От комитета по етика ли сте? — пита Кейт. — Или от юридическия отдел на болницата? Приличате на адвокат.

— Как изглеждат адвокатите?

— Приличат на лекар, който не иска да ти каже какво показват изследванията ти.

Придърпвам си стол и сядам.

— Радвам се да чуя, че днес си по-добре.

— Да. Очевидно вчера съвсем съм излязла от релсите — казва Кейт. — Натъпкали са ме с достатъчно успокоителни, за да видя Ози и Шарън като Ози и Хариет.

— Знаеш ли какво е медицинското ти състояние в момента?

Кейт кимва.

— След трансплантацията на костен мозък развих съпротивление срещу чуждото тяло. Това е хубаво, защото атакува левкемията, но прави и странни неща с кожата и органите. Лекарите ми дадоха стероиди и циклоспорин, за да го овладеят, и подейства, но успя също така и да съсипе бъбреците ми, което е спешният случай за месеца. Общо взето, обикновено така става — оправяш един теч в системата точно навреме, за да видиш как се отваря следващата дупка. Нещо в мен винаги се поврежда.

Казва го с делови тон, сякаш съм й задала въпрос за времето или какво меню предлагат в болницата. Бих могла да я попитам дали е говорила с нефролози за трансплантация на бъбрек, как се чувства, след като е претърпяла толкова много различни, болезнени лечения. Очаква точно това и навярно поради тази причина въпросът, който излиза от устата ми, е съвсем различен.

— Каква искаш да станеш, когато пораснеш?

— Никой никога не ме пита за това — поглежда ме внимателно. — Защо си мислите, че ще порасна?

— А ти защо си мислиш, че няма? Не е ли това причината, поради която правиш всичко?

Мисля си, че няма да ми отговори, и става именно така.

— Винаги съм искала да стана балерина — ръката й се вдига сякаш в немощна арабеска. — Знаете ли какво имат балерините?

„Хранителни разстройства“ — отговарям мислено.

— Абсолютен контрол. Когато става въпрос за тялото им, те знаят точно какво ще се случи и кога. — Кейт свива рамене и се връща към настоящето, към болничната стая. — Както и да е.

— Разкажи ми за брат си.

Кейт избухва в смях.

— Предполагам не сте имали удоволствието да се запознаете с него.

— Все още не.

— Можете да си съставите мнение за Джес в първите трийсет секунди след срещата. Прави доста лоши неща, които не трябва.

— Имаш предвид наркотици, алкохол?

— Продължавайте — окуражава ме Кейт.

— Трудно ли е за семейството ви да се справи?

— Ами, да, всъщност не мисля, че го прави нарочно. Това е начинът, по който ги кара да го забележат, разбирате ли? Имам предвид, представете си как бихте се чувствали, ако бяхте катерица, която живее в клетката на слоновете в зоологическата градина. Дали някой ще отиде там и ще каже: „Хей, погледнете тази катерица!“ Не, защото има нещо много по-голямо, което хората забелязват най-напред. — Кейт прокарва пръсти нагоре-надолу по една от тръбите, които стърчат от гърдите й. — Понякога краде неща от магазините, друг път се напива. Миналата година направи един номер с антракс. Такива ми ти работи върши Джес.