Джоди Пико - Споделен живот

Една рутинна костномозъчна аспирация — онази, която сме направили дълго преди да видя синината — показва отклонения в нивото на промиелоцитите. После полимеразна верижна реакция — такава, която позволява проучването на ДНК — показва, че при Кейт хромозома 15 и 17 са разместени.

Всичко това означава, че в момента Кейт се намира в молекулярен релапс и не след дълго ще се проявят клиничните симптоми. Може би няма да започне да произвежда незрели кръвни клетки след месец. Може би цяла година няма да намерим кръв в урината или в изпражненията й. Накрая обаче неизбежно ще се случи.

Произнасят думата — „релапс“ — така, сякаш казват „рожден ден“ или „краен срок за плащане на данъка“. Все едно е нещо, което се случва толкова редовно, та се превръща в част от вътрешния ти календар, независимо дали го искаш или не.

Доктор Чанс ни е обяснил, че това е един от най-големите дебати за онколозите: да поправиш ли колело, което не е счупено, или да изчакаш, докато количката се срути? Препоръчва да подложим Кейт на лечение с изцяло трансретинолова киселина. Оказва се, че това е хапче наполовината на палеца ми, в общи линии, откраднато от древни китайски лекари, които го използват от години. За разлика от химиотерапията, която убива всичко по пътя си, изцяло трансретиноловата киселина спомага за развиването на гените, които са се преплели… и пречи на отклоненията да продължат да се развиват.

Според доктор Чанс въпросното лечение може да помогне на Кейт да премине отново в ремисия.

Но пък може и да развие устойчивост към него.

— Мамо?

Джес влиза в дневната, където седя на дивана. От часове не съм помръдвала. Изглежда, не мога да се заставя да стана и да направя, което и да било от нещата, които обикновено върша, защото какъв е смисълът да приготвям обяд за училище, да кърпя панталони или дори да платя сметката за отопление?

— Мамо — повтаря Джес. — Нали не си забравила?

Поглеждам го така, сякаш ми говори на китайски.

— Какво?

— Обеща да ми купиш нови шпайкове, след като се върнем от ортодонта. Обеща.

Да, така е. Футболът започва след два дни, а старите шпайкове на Джес са му малки. Но не знам дали ще мога да се завлека при ортодонта, където администраторката ще се усмихне на Кейт и както винаги ще ми каже колко красиви деца имам. А в самата мисъл да отида в „Спортс Ауторити“ да купувам шпайкове, има нещо, което ми се струва направо гнусно.

— Няма да ходим при ортодонта — отговарям.

— Супер! — усмихва се той и среброто в устата му блесва. — Може ли просто да отидем за шпайковете?

— Сега не е моментът.

— Но…

— Джес, просто млъкни.

— Не мога да играя без нови обувки. А и ти дори не правиш нищо. Просто седиш тук.

— Сестра ти — подхващам с равен тон — е невероятно болна. Съжалявам, ако това пречи на часа ти при зъболекаря или на плановете ти да си купиш шпайкове. Но точно сега тези неща не са толкова важни в стълбицата на приоритетите. Човек би си помислил, че след като си на десет, може да си пораснал достатъчно, за да осъзнаеш, че светът невинаги се върти около теб.

Джес поглежда през прозореца, където Кейт седи на клона на един дъб и учи Ана да се катери.

— Да, точно така , болна е — заявява той. — Защо ти не пораснеш? Защо не проумееш, че светът не се върти около нея?

За пръв път през живота си започвам да разбирам как някой родител може да удари детето си — защото го поглеждаш в очите и виждаш там отражение на самия себе си, което наистина ти се иска да не си видял. Джес хуква по стълбите и затръшва вратата на стаята си.

Затварям очи, поемам си дълбоко дъх няколко пъти. И ме поразява мисълта: не всеки умира от старост. Хората ги блъскат коли. Катастрофират със самолети. Задавят се до смърт с лешници. В живота няма гаранции за нищо, а най-малко за бъдещето на някого.

Въздъхвам, изкачвам стълбите, почуквам на вратата на сина си. Джес съвсем наскоро е открил музиката; тя кънти през тънката ивица светлина под вратата му. Джес рязко изключва стереото и звукът внезапно изчезва.

— Какво?

— Искам да говоря с теб. Искам да ти се извиня.

Чувам влачене на крака от другата страна на вратата, а после тя се отваря със замах. Устата на Джес е покрита с кръв като с вампирско червило; от нея стърчат парченца метал като шивашки игли. Виждам вилицата, която държи, и осъзнавам, че с нея е извадил скобите си.

— Сега никога не се налага да ме водиш никъде — казва той.

Изминават две седмици от началото на лечението с изцяло трансретинолова киселина.