Джоди Пико - Споделен живот

Брайън се ухилва.

— А ти защо мислиш, че са умрели?

— Пфу! Защото са били на милиони години — поглежда към него. — Тогава имали ли са тържества за рожден ден?

Вратата се отваря, влиза хематоложката.

— Здравейте, банда. Мамо, искаш ли да я вземеш в скута си?

Сядам на масата и вземам Ана в ръцете си. Брайън застава зад нас, за да хване Ана за рамото и лакътя и да я задържи неподвижна.

— Готова? — обръща се лекарката към Ана, която все още се усмихва.

А после взема спринцовката.

— Само малко убождане — обещава.

Това са най-погрешните възможни думи и Ана започва да се мята. Ръцете й ме удрят по лицето, в корема. Брайън не може да я хване. Надвиквайки писъците й, ми изкрещява:

— Мислех, че си й обяснила !

Лекарката, която е излязла от стаята, без дори да забележа, се връща, следвана от няколко сестри.

— Децата никога не са обичали флеботомията — пояснява, докато сестрите свалят Ана от скута ми и я успокояват с нежни ръце и още по-нежни думи. — Не се тревожете, ние сме професионалисти.

Имам усещането за deja vu 22 22 Вече видяно (фр.) — бел.прев. , както в деня, в който поставиха диагнозата на Кейт. „Внимавай какво си пожелаваш — помислям си. — Ана наистина е точно като сестра си“.

Почиствам с прахосмукачката стаята на момичетата, когато тръбата закача аквариума на Херкулес и рибката излита във въздуха. Стъклото не се счупва, но ми трябва минута, преди да го намеря: мята се на сухия килим зад бюрото на Кейт.

— Дръж се, приятелче — прошепвам и го пускам в аквариума. Напълвам го с вода от банята.

Той се носи по повърхността. „Недей — помислям си. — Моля те!“ Сядам на края на леглото. Как бих могла да съобщя на Кейт, че съм убила рибката й? Дали ще забележи, ако изтичам до зоомагазина и го сменя с друга?

Внезапно до мен се озовава Ана, върнала се от градината.

— Мамо? Защо Херкулес не се движи?

Отварям уста с готово признание, но златната рибка потръпва, обръща се на една страна, гмурка се и пак започва да плува.

— Ето — казвам. — Добре е.

Пет хиляди лимфоцити не се оказват достатъчни и доктор Чанс поръчва да извадят десет хиляди. Часът на Ана за второ извличане се пада в средата на партито за рождения ден на едно от момичетата в групата й по гимнастика, който ще празнуват в залата. Съгласявам се да я оставя да отиде за малко, а после ще я взема, за да я закарам в болницата.

Момичето е същинска захарна принцеса с бяла като на фея коса — миниатюрно копие на майка си. Докато си събувам обувките, за да мина по уплътнения под, отчаяно се опитвам да си спомня имената им. Детето е… Малъри. А майката… Моника? Маргарет?

Зървам Ана веднага: седи на трамплина, а един инструктор ги подхвърля нагоре-надолу като пуканки. Майката се приближава към мен. Лицето й е озарено от усмивка, грейнала като редица коледни лампички.

— Вие сигурно сте майката на Ана. Аз съм Мити — представя ми се. — Съжалявам, че трябва да си тръгне, но естествено, разбираме. Сигурно е невероятно да отидеш някъде, където никой друг не е ходил.

В болницата ли?

— Е, просто се надявайте никога да не ви се наложи да го правите.

— О, знам . Става ми лошо само като се кача в асансьор — обръща се към трамплина. — Ана, скъпа! Майка ти е тук!

Ана дотичва по уплътнения под. Точно това исках да направя в дневната си, когато децата бяха малки: да подплатя стените, пода и тавана за тяхна сигурност. И все пак се оказа, че дори да обвия Кейт в полистирол, опасността за нея вече е там, под кожата й.

— Какво трябва да кажеш? — подканвам и Ана благодари на майката на Малъри.

— О, за нас беше удоволствие! — подава на Ана торбичка с лакомство. — Кажете на съпруга си, че може да ни се обади по всяко време. За нас ще е удоволствие да вземем Ана у дома, докато сте в Тексас.

За миг Ана спира да завързва обувката си.

— Мити — питам, — какво точно ви каза Ана?

— Налагало се да си тръгне по-рано, за да може цялото семейство да ви изпрати до летището. Защото, след като започне обучението в Хюстън, ще ги видите чак след полета.

— След полета ли?

— С космическата совалка…

За миг оставам стъписана — стъписана, че е възможно Ана да измисли подобна абсурдна история, а тази жена може да й повярва.

— Не съм астронавт — признавам. — Не знам защо Ана изобщо е казала подобно нещо.

Дръпвам Ана да се изправи. Едната й обувка все още е незавързана. Повличам я вън от залата и стигаме до колата, преди да проговоря.

— Защо си я излъгала?