Джоди Пико - Споделен живот

Продължих да си представям седмици наред. Да се задържиш в бъдещето е по-трудно, отколкото си мислите, особено когато сестра ти постоянно върви наоколо и, както обикновено, ти е трън в окото. Моят начин да се справя с това беше да се преструвам, че Кейт вече ме преследва. Когато спрях да й говоря, тя реши, че е направила нещо лошо, което по всяка вероятност така или иначе беше истина. Имаше цели дни, когато не правех нищо, освен да плача; в други ми се струваше, че съм погълнала оловна плоча; в трети трябваше да положа огромни усилия само за да се облека, да си оправя леглото и да уча думите от речника, защото това беше по-лесно, отколкото да правя нещо друго.

Имаше и мигове, когато позволявах завесата да се повдигне малко и в главата ми нахлуваха други идеи — например какво ли би било да следвам океанография в Хавайския университет, или да се пробвам да стана парашутист, или да се преместя в Прага, или милион други глупави мечти. Опитвах се да се вместя в някой от сценариите, но ми се струваше, че съм нахлузила маратонки пети номер, а моят е седми — правех няколко стъпки, сядах и събувах обувката просто защото болеше прекалено много. Убедена съм, че в ума ми се е настанил цензор с червен печат и ми напомня за какво не бива дори да мисля , колкото и съблазнително да изглежда.

Навярно така е по-добре. Имам чувството, че ако се опитам да разбера коя съм, без Кейт да е в картинката, това, което ще видя, няма да ми хареса.

С родителите ми седим заедно на маса в закусвалнята на болницата, макар че „заедно“ в случая не е съвсем точно. По-скоро сме като астронавти, всеки с отделен шлем и с отделен източник на въздух. Пред майка ми стои правоъгълна кутийка със захарни пакетчета. Тя ги подрежда безмилостно — първо „Икуъл“, после „Суийт енд Лоу“ и накрая кристалните бучки кафява захар. Поглежда към мен.

— Скъпа.

Защо гальовните обръщения винаги са имена на храни? Захарче, сладкишче, тиквичке. Това че обичаш някого, не е достатъчно, за да ти осигури необходимите вещества.

— Разбирам какво се опитваш да постигнеш — продължава майка ми. — И съм съгласна, че може би с баща ти трябва малко повече да те изслушваме. Но, Ана, нямаме нужда от съдия, за да ни помогне.

Сърцето ми омеква и се качва в гърлото ми.

— Искаш да кажеш, че можем да спрем?

Тя се усмихва и изпитвам чувството, че съм се пренесла в първия топъл ден на март — след цяла вечност сняг, когато внезапно си спомняш усещането на лятното слънце по задната част на голите си прасци и в задната част на косата си.

— Точно това искам да кажа — отвръща майка ми.

Без повече вземане на кръв. Без извличане на гранулоцити, лимфоцити, стволови клетки или даряване на бъбрек.

— Ако искаш, ще кажа на Кейт — предлагам. — За да не се налага да го правиш ти.

— Няма проблеми. След като съобщим на съдия Дисалво, можем да се престорим, че никога не се е случвало.

В периферията на ума ми забива тревожна камбана.

— Ами… Кейт няма ли да пита защо вече не съм й донор?

Майка ми застива съвсем неподвижно.

— Като казах „да спрем“, имах предвид делото.

Поклащам рязко глава, колкото за да й отговоря, толкова и за да изтикам нагоре възела от думи, свит в корема ми.

— За Бога, Ана — промълвява потресена майка ми. — Какво сме ти направили, та да заслужим това?

— Не става въпрос за това, което сте ми направили.

— А за това, което не сме направили, така ли?

— Не ме слушаш! — изкрещявам и в същия миг към масата ни се приближава Върн Стакхауз.

Той премества поглед от мен към майка ми, а после към баща ми и се заставя да се усмихне.

— Май сега не е най-удобният момент да ви прекъсна — казва той. — Наистина съжалявам, Сара, Брайън.

Подава на майка ми плик, кимва и се отдалечава.

Тя изважда листа, прочита го и се обръща към мен.

— Какво си му казала? — пита гневно.

— На кого?

Баща ми взема листа. Текстът е пълен с юридически термини, толкова неразбираеми, все едно са написани на гръцки.

— Какво е това?

— Искане за издаване на временна ограничителна заповед — тя го грабва обратно от баща ми. — Осъзнаваш ли, че искаш да ги накараш да ме изхвърлят от къщата и да нямам никакъв контакт с теб? Наистина ли го искаш?

Да я изхвърлят от къщата? Не мога да си поема дъх.

— Никога не съм го искала.

— Един адвокат не би подал подобно искане на своя глава, Ана.

Знаете ли как понякога — когато караш колело и гумите занасят по пясъка или когато не улучиш стъпало и се търкулваш надолу по стълбите — минават онези дълги, дълги секунди, в които знаеш, че ще се нараниш лошо?