Джоди Пико - Споделен живот

— Не разбирам какво става — отвръщам.

— Тогава как си въобразяваш, че можеш сама да вземаш решения? — майка ми се изправя рязко и столът й пада с трясък на пода. — Щом искаш така, Ана, можем да започнем веднага.

Гласът й е дрезгав и груб като въже в мига, преди да се обърне и да си тръгне.

Преди три месеца взех назаем гримовете на Кейт. Добре де, май „взех назаем“ не е точната дума: откраднах ги. Нямах свои: не ми позволяваха да се гримирам, преди да съм навършила петнайсет. Само че се беше случило чудо, Кейт я нямаше, за да я попитам, а отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.

Чудото беше високо метър и седемдесет, с копринена коса с цвета на царевица и усмивка, от която ми се завиваше свят. Казваше се Кайл и се беше преместил от Айдахо. Седеше зад мен в първия час, в който се съобщаваха плановете за деня. Не знаеше нищо за мен или за семейството ми, затова, когато ме попита дали искам да отида с него на кино, знаех, че не го прави, защото ме съжалява. Гледахме новия филм за Спайдърмен или поне той го гледа. Аз прекарах цялото време в чудене как електричеството успява да прескочи малкото пространство между неговата ръка и моята.

Прибрах се вкъщи, но все още летях два метра над земята, затова Кейт успя да ме нападне изневиделица: събори ме на леглото ми и ме стисна за раменете.

— Крадла такава! — обвини ме. — Ровила си в чекмеджето ми, без да ме попиташ.

— Ти постоянно вземаш моите неща. Преди два дни взе синия ми пуловер.

— Съвсем различно е. Пуловерът се пере .

— Как така нямаш проблем бактериите ми да се носят из артериите ти, но когато става въпрос за проклетото ти червило „Макс фактор Чери Бомб“, нещата се променят? — Бутвам я по-силно и успявам да ни превъртя така, че сега аз съм отгоре.

Очите й се оживяват.

— Кой е той?

— За какво говориш?

— Щом си се гримирала, Ана, значи има причина.

— Разкарай се — отвърнах.

— Майната ти — усмихна ми се Кейт.

После посегна към мишницата ми и започна да ме гъделичка. Толкова се изненадах, че я пуснах. След миг вече бяхме паднали от леглото и всяка се опитваше да накара другата да изпищи.

— Ана, спри вече! — изохка Кейт. — Ще ме убиеш!

Тези думи развалиха всичко. Ръцете ми паднаха, сякаш бяха изгорени. Лежахме рамо до рамо между леглата си, гледахме нагоре към тавана, дишахме тежко и се преструвахме, че думите не са толкова близо до истината.

В колата родителите ми се скарват.

— Може би трябва да наемем истински адвокат — казва баща ми, а майка ми отвръща:

— Аз съм адвокат.

— Но, Сара — настоява баща ми, — казвам само, че щом ще продължи…

— Какво казваш, Брайън? — пита предизвикателно тя. — Какво всъщност казваш? Че някакъв костюмар, когото никога не си срещал, ще може да обясни на Ана по-добре от родната й майка?

През останалата част от пътя баща ми продължава да шофира в мълчание.

Шокирана съм, когато съзирам на стъпалата на съда репортери и камери. Сигурна съм, че са тук за нещо наистина голямо и можете да си представите изненадата ми, когато виждам пъхнат в лицето ми микрофон, а репортерка с прическа като каска ме пита защо съдя родителите си. Майка ми я бутва настрана.

— Дъщеря ми няма да коментира — повтаря отново и отново, а когато един мъж я пита дали знам, че съм първото проектирано бебе в Род Айлънд, за миг решавам, че може да го удари.

От седемгодишна ми е известно как съм зачената и наистина не е голяма работа. Първо, родителите ми казаха, когато мисълта, че двамата правят секс, ми се струваше доста по-противна от истината за зачеване в епруветка. Второ, милиони хора се лекуваха от безплодие, раждаха седемзнаци и историята ми вече не беше чак толкова уникална. Но проектирано бебе? Да бе, да. Щом родителите ми са си направили целия този труд, човек би си помислил, че непременно ще се погрижат да имплантират гените за покорство, скромност и признателност.

Баща ми сяда до мен на една пейка. Ръцете му са стиснати между коленете. В кабинета на съдията майка ми и Камбъл Александър водят словесна битка. Тук, в коридора, ние сме неестествено тихи, сякаш двамата са взели със себе си всички възможни думи и не са ни оставили нищо.

Чувам как женски глас изругава и пред пейката се появява Джулия.

— Ана, съжалявам, че закъснях, не можах да мина от репортерите. Добре ли си?

Кимвам, а после поклащам глава.

Джулия коленичи пред мен.

— Искаш ли майка ти да напусне къщата?

— Не! — за мой абсолютен срам очите ми се замъгляват от сълзи. — Промених си решението. Не искам да го правя повече. Не искам да правя нищо.