Джоди Пико - Споделен живот

Ана се намръщва.

— Защо трябваше да си тръгна от партито?

„Защото сестра ти е по-важна от малко торта и сладолед; защото аз не мога да направя това за нея; защото аз казвам“.

Страшно съм ядосана и успявам да отключа вана едва на втория път.

— Престани да се държиш като петгодишна — мъмря й обвинително, а после се сещам, че е точно такава.

— Беше толкова горещо — каза той, — че сребърен сервиз за чай се беше разтопил. Моливите почти се бяха изкривили надве.

Вдигам поглед от вестника.

— Как е започнало?

— Котка и куче. Гонили се, докато собствениците били на ваканция. Включили печката. — Смъква дънките си и потръпва. — Получих изгаряния от втора степен само докато коленичих на покрива.

Кожата му е разранена, на мехури. Гледам го как се маже с неоспорин и си слага марля. Не спира да говори, разказва ми за новобранеца Цезар, току-що присъединил към тях, но погледът ми е привлечен от колонката за съвети във вестника:

Скъпа Аби,

Всеки път, когато свекърва ти идва на гости, настоява да почисти хладилника. Съпругът ти казва, че само се опитва да помогне, но се чувстват така, сякаш те съди. Тази жена превърна живота ти в ад. Как да я накарат да спре да разрушава брака ти?

Поздрави,

Отдавна загубила търпение,

Сиатъл

Що за жена трябва да е тази, която смята това за най-големия си проблем? Представям си я как драска бележката до скъпата Аби на бяла канцеларска хартия. Чудя се дали някога е усещала как в нея се върти бебе, как ръчички и крачета обикалят в бавни кръгове, сякаш майчината утроба е място, което трябва да бъде грижливо проучено и отбелязано на картата.

— Какво гледаш? — пита Брайън, приближава се към мен и започва да чете колонката над рамото ми.

Поклащам глава.

— Жена, чийто живот е разрушен от бурканчета вкиснало желе.

— Развален крем — добавя и се подсмихва.

— Гниеща маруля. О, Боже, как не се е самоубила?

И двамата избухваме в смях, който се оказва заразителен — само да се спогледаме и ще се разсмеем още по-силно.

А после, също толкова внезапно, колкото сме започнали, писанието на онази престава да бъде смешно. Не всички живеем в свят, където съдържанието на хладилника е барометърът за личното ни щастие. Някои работят в сгради, които горят край нас. Някои имаме момиченца, които умират.

— Шибана гниеща маруля — казвам и гласът ми трепва. — Не е честно.

Само след миг Брайън вече е прекосил стаята и ме взема в обятията си.

— Никога не е честно, скъпа — отговаря той.

След месец се връщаме за трето извличане на лимфоцити. С Ана сядаме на местата си в лекарския кабинет и чакаме да ни повикат. След няколко минути тя дръпва ръкава ми.

— Мамо.

Поглеждам към нея. Ана люлее крачета. Ноктите й са лакирани с многоцветния лак на Кейт.

— Какво?

Усмихва ми се.

— В случай че по-късно забравя да ти го кажа, не беше толкова лошо, колкото си мислех, че ще бъде.

Един ден сестра ми пристига без предупреждение и с позволението на Брайън ме завежда в пентхаус апартамента на „Риц-Карлтън“ в Бостън.

— Можем да правим каквото пожелаеш — обявява ми. — Галерии, разходки по Пътеката на свободата, вечери навън на пристанището.

Онова, което наистина искам, е да забравя , ето защо след три часа седя до нея и двете довършваме втората си стодоларова бутилка вино.

Вдигам шишето за гърлото.

— С тези пари можех да си купя рокля.

Зан изсумтява.

— Да, може би, от „Филийнс Бейзмънт“.

Краката й са вдигнати на тапициран с брокат стол, а тялото й е проснато на белия килим. От телевизора Опра ни съветва да минимизираме живота си.

— Освен това, когато облечеш едно страхотно „Пино Ноар“, никога не изглеждаш дебела.

Поглеждам я и внезапно усещам прилив на самосъжаление.

— Не. Сега няма да плачеш. Не е включено в цената на стаята.

Внезапно единственото, за което мога да мисля, е колко глупави изглеждат жените при Опра, със скъпите си портмонета „Филофакс“ и претъпканите си гардероби. Чудя се какво ли е приготвил Брайън за вечеря. Дали Кейт е добре.

— Ще се обадя вкъщи.

Тя се надига на лакът.

— Знаеш ли, имаш право да си починеш. От никоя жена не може да се очаква да е мъченица двайсет и четири часа на ден.

Аз обаче я чувам грешно.

— Мисля, че след като веднъж решиш да станеш майка, това е единствената смяна, която се предлага в договора.

— Казах „мъченица“ — смее се Зан, — не „майка“.

Усмихвам се леко.

— Има ли разлика?

Взема телефонната слушалка от ръката ми.