Джоди Пико - Споделен живот

— Не искаш ли първо да извадиш трънения венец от куфара си? Само се чуй, Сара, и спри да се правиш на драматична героиня. Да, наистина извади лош късмет. Да, наистина е ужасно за когото и да било да е на твое място.

Бузите ми пламват.

— Нямаш представа какъв е животът ми.

— И ти нямаш — отвръща Зан. — Ти не живееш, Сара. Ти чакаш Кейт да умре.

— Не чакам… — започвам, но после млъквам. Истината е, че да, наистина чакам.

Зан погалва косата ми и ме оставя да се наплача.

— Понякога е толкова трудно — признавам — думи, които не съм изричала пред никого, дори пред Брайън.

— Стига да не е през цялото време — казва Зан, — няма нищо лошо. Скъпа, Кейт няма да умре по-бързо, защото си изпила още една чаша вино, защото си останала да пренощуваш в хотел, или защото си си позволила да изръсиш някоя глупава шега. Затова сядай, увеличи звука и се дръж като нормален човек.

Поглеждам към великолепието на стаята, към упадъчния ни пир от вино и ягоди, покрити с шоколад.

— Зан, — нормалните не правят това.

Тя проследява погледа ми.

— Абсолютно си права — взема дистанционното и започва да превключва каналите, докато намира Джери Спрингър. — Така по-добре ли е?

Избухвам в смях, а после и сестра ми. Скоро стаята започва да се върти около мен и двете лягаме по гръб и се взираме в гипсовите корнизи по ръбовете на тавана. Неочаквано си спомням как, когато бяхме деца, Зан винаги вървеше преди мен към автобусната спирка. Можех да се затичам и да я настигна, но никога не го направих. Исках единствено да я следвам.

Смехът се надига като пара, нахлува през прозореца. След три дни проливни дъждове децата с радост се втурват навън и ритат топка с Брайън. Когато животът е нормален, е толкова нормален.

Влизам в стаята на Джес и се опитвам да заобиколя разпилените парченца „Лего“ и комиксите по пода, за да оставя чистите му дрехи на леглото. После влизам в стаята на Кейт и Ана и разделям сгънатите им дрехи.

Оставям тениските на Кейт на шкафа й и го забелязвам: Херкулес плува с коремчето нагоре. Бръквам в купата, обръщам го и го хващам за опашката; той се носи във водата за няколко мига, сетне бавно изплува на повърхността. Коремчето му е бяло, не диша.

Спомням си как Джес прочете, че ако се грижат добре, една рибка може да живее до седем години. Изминали са само седем месеца.

Занасям аквариума в спалнята си, вдигам телефона и набирам „Информация“.

— Петко 23 23 Американска верига зоомагазини — бел.прев. — казвам.

Свързват ме, питам една служителка за Херкулес.

— Искате да купите нова рибка ли? — интересува се тя.

— Не, искам да спася тази.

— Госпожо — казва момичето, — говорим за златна рибка, нали така?

Ами обаждам се на трима ветеринари, нито един, от които не се занимава с риби. Гледам още една минута как Херкулес се мята в предсмъртни мъки и набирам факултета по океанология в университета в Род Айлънд. Моля да ме свържат с професор, който е свободен.

Доктор Орестес ми обяснява, че проучва приливните басейни, раци и други черупчести мекотели, морски таралежи. Не златни рибки. Аз обаче неочаквано и за самата себе си започвам да му разказвам за дъщеря си, която има остра промиелоцитна левкемия. За Херкулес, който напук на всичко оцеля веднъж.

За миг морският биолог остава безмълвен.

— Сменихте ли му водата?

— Тази сутрин.

— През последните дни при вас е валяло много дъжд, нали?

— Да.

— Имате ли кладенец?

Какво общо има това?

— Да…

— Просто една идея, но при оттичане във водата ви може да са се събрали прекалено много минерали. Напълнете купата с минерална вода и може би ще се съвземе.

Изпразвам аквариума, избърсвам го и го напълвам с два литра „Поланд Спринг“. Минават двайсет минути, но после Херкулес започва да плува в купата си. Минава между папратите на изкуственото растенце. Гризе храната си.

След половин час Кейт ме заварва да го наблюдавам.

— Не е трябвало да му сменяш водата. Тази сутрин я смених.

— О, не знаех — излъгвам.

Тя притиска лице до стъклената купа и усмивката й се увеличава.

— Джес твърди, че златните рибки обръщат внимание на нещо само девет секунди — казва Кейт, — но мисля, че Херкулес знае коя съм.

Докосвам косата й. И се чудя дали не съм изхабила чудото си.

Слушаш ли достатъчно реклами, започваш да вярваш в някои налудничави неща: бразилският мед може да се използва за коламаска, ножове могат да режат метал, силата на положителното мислене може да подейства като крила, които да те отнесат там, където трябва да отидеш. Благодарение на малък пристъп на безсъние и прекалено много четене на Тони Робинс 24 24 Американски автор на книги за самопомощ — бел.прев. един ден реших да се заставя да си представя какъв ще е животът след смъртта на Кейт. Така, когато наистина се случеше, щях да съм готова — или поне така се кълнеше Тони.