Джоди Пико - Споделен живот

— Трябва да говоря с клиентката си — оповестявам и забързано излизам в коридора, където знам, че Ана чака заедно с баща си.

Както и очаквах, Сара Фицджералд ме следва по петите. По нейните пети пък — несъмнено решена да запази мира — върви Джулия. И тримата се заковаваме на място, когато зърваме Върн Стакхауз, задрямал на мястото, където допреди малко седеше Ана.

— Върн? — питам.

Той незабавно скача и отбранително прочиства гърлото си.

— Проблем с кръста — започва да обяснява. — От време на време трябва да сядам и да облекча напрежението.

— Знаеш ли къде е Ана Фицджералд?

Той посочва с глава към входната врата на сградата.

— С баща й си тръгнаха преди малко.

Ако се съди по изражението на Сара, и тя е изненадана.

— Да ви закарам ли обратно в болницата? — Пита Джулия.

Тя поклаща глава и надниква през стъклените врати, пред които се трупат репортерите.

— Има ли заден изход?

До мен Съдия започва да тика муцуната си в ръката ми. „Проклятие!“

Джулия насочва Сара Фицджералд към задната част на сградата.

— Трябва да говоря с теб! — провиква се тя през рамо към мен.

Чакам я да обърне гръб, мигновено сграбчвам каишката на Съдия и го повличам по един коридор.

— Ей!

След миг токчетата на Джулия прокънтяват по плочките зад мен.

— Казах , че искам да говоря с теб!

За секунда сериозно се замислям дали да не скоча от някой прозорец. После внезапно спирам, обръщам се и я озарявам с най-чаровната си усмивка.

— От техническа гледна точка каза, че трябва да говориш с мен. Ако беше казала, че искаш да говориш с мен, можеше и да те почакам.

Съдия забива зъби в крайчеца на костюма ми — скъпия ми костюм Армани — и ме задърпва.

— Точно сега обаче трябва да побързам за една среща.

— Какво ти става, по дяволите? — пита тя. — Увери ме, че си говорил с Ана за майка й и всички ние сме на едно мнение.

— Наистина говорих и наистина сме на едно мнение — Сара й оказваше принуда. Обясних й алтернативите.

— Алтернативи ли? Тя е тринайсетгодишно момиче . Осъзнаваш ли колко деца виждам всеки ден, чието поведение на процеса е съвсем различно от това на родителите им? Майката идва и обещава, че детето й ще свидетелства против някой педофил, защото тя иска виновникът да лежи до живот. Детето обаче не го е грижа какво ще се случи с виновника, стига до края на живота да не му се налага да се озове в една и съща стая с него. Или си мисли, че може би трябва да дадем втори шанс на виновника, както родителите му дават на него втори шанс, когато се държи лошо. Не можеш да очакваш от Ана да се държи като някой от нормалните ти възрастни клиенти. Тя е емоционално неспособна да взема решения, които да не са повлияни от ситуацията й у дома.

— Е, точно това е смисълът на цялата молба — отбелязвам.

— Всъщност преди по-малко от половин час Ана ми каза, че е променила решението си за молбата — осведомява ме Джулия и вдига вежда. — Не го знаеше, нали?

— Не е говорила с мен за това.

— Да, защото й говориш за погрешните неща. Обяснил си й законовия начин да я предпазиш от натиска да прекрати делото. Разбира се , че е била съгласна. Но наистина ли вярваш, че е успяла да разбере какво може да означава в действителност — че у дома ще има един родител по-малко, който да готви, да шофира и да й помага с домашните, че няма да може да целува майка си за лека нощ, че останалите членове на семейството най-вероятно ще й се ядосат много? Единственото, което е чула, докато си говорил, са били думите „край на натиска“. Не е чула „раздяла“.

Съдия започва да вие сериозно.

— Трябва да вървя.

Тя ме следва.

— Къде?

— Казах ти, имам ангажимент .

От двете страни на коридора има стаи, до една заключени. Най-после намирам дръжка, която се обръща в ръката ми. Влизам вътре и заключвам вратата след себе си.

— Господа! — възкликвам сърдечно.

Джулия разтърсва дръжката. Удря по опушеното стъкло на вратата. Усещам как на челото ми избива пот.

— Този път няма да се измъкнеш! — изкрещява ми Джулия от другата страна на вратата. — Все още съм тук.

— Все още съм зает! — изкрещявам в отговор. Съдия притиска муцуната си към мен, заравям пръсти в дебелата козина на врата му. — Всичко е наред — казвам му и се обръщам с лице към празната стая.

От време на време ми се налага да вляза в противоречие с природата си и да повярвам в Бог. Такъв е мигът, в който влизам у дома и намирам на стъпалата пред вратата си страхотна мацка, която става и ме пита дали познавам Джес Фицджералд.