Джоди Пико - Споделен живот

Косата на Ана изплющява и се спуска над лицето й.

— Нямах предвид… Мога да ги оставя тук…

— Остави ги в банята — оповестявам, след което добавям с авторитетен глас: — Ако някой се оплаче, ще кажем, че са мои.

— Не съм сигурен, че ще ти повярват, татко.

Прегръщам я.

— Отначало може и да не се справям добре. Никога не съм живял в една стая с тринайсетгодишно момиче.

— И на мен не ми се случва често да деля стая с мъж на четирийсет и две.

— Това е добре, защото иначе ще трябва да го убия. Усмивката й се притиска като печат към врата ми.

Може би няма да е толкова трудно, колкото си мисля. Може би ще успея да се убедя, че този ход ще ми помогне да запазя семейството си цяло, макар че първата стъпка включва разрушаването му.

— Татко?

— Хмм?

— Само за твоя информация: никой не играе на риба, след като е приучен на гърне.

Прегръща ме много силно, както когато беше малка. На мига си спомням последния път, когато я носих на ръце. Петимата бяхме на излет в някакво поле и тръстиките, и дивите маргаритки бяха по-високи от нея. Залюлях я в ръцете си и двамата си отворихме пътека през море от тръстики. Но тогава за пръв път и двамата забелязахме колко надолу стигат крачетата й, че е прекалено голяма, за да й е удобно, облегната на хълбока ми, и не след дълго тя започна да се опитва да слезе и да върви сама.

Златните рибки порастват само в сравнение с аквариума, в който ги поставяш. Дърветата бонсаи се умаляват. Бих дал всичко, за да я задържа малка. Децата ни надрасват много по-бързо, отколкото ги надрасваме ние.

Изглежда невероятно, че докато едната от нашите дъщери ни въвлича в юридическа криза, другата е в клопката пък на медицинска, но всъщност отдавна сме наясно, че Кейт е в крайна фаза на бъбречна недостатъчност. Този път Ана е тази, която ни поразява. И все пак — както винаги — намираме изход; успяваме да се справим и с двете. Човешкият потенциал за носене на товар е като бамбук — много по-гъвкав, отколкото допускаш от пръв поглед.

Докато Ана си събираше нещата този следобед, отидох в болницата. Кейт беше на диализа. Беше заспала със слушалките на плейъра си на главата; Сара стана от стола си и притисна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча.

Заведе ме в коридора.

— Как е Кейт? — попитах.

— Все така — отговори ми. — Как е Ана?

Разменяхме си сведения за състоянието на децата си като карти, които за секунда показваме на противника, но все още не искаме да свалим. Погледнах към Сара и се зачудих как да й кажа какво съм направил.

— Къде избягахте двамата, докато се борех със съдията? — попита ме.

Е, добре, ако стоиш и си мислиш колко горещ ще е огънят, никога няма да влезеш в него.

— Заведох Ана в пожарната.

— Нещо става на работата ли?

Поех си дълбоко дъх и скочих от скалата, в която се бе превърнал бракът ми.

— Не. Ана ще остане там с мен за няколко дни. Мисля, че може би има нужда от известно време сама.

Сара се втренчи в мен.

— Но тя няма да е сама. Ще е с теб.

Внезапно коридорът ми се стори прекалено светъл и широк.

— Това лошо ли е?

— Да — отвърна тя. — Наистина ли си мислиш, че като вземаш на сериозно гневните пристъпи на Ана, ще й помогнеш в дългосрочен план?

— Не вземам на сериозно детинските й пристъпи, давам й време сама да стигне до правилните изводи. Не ти стоя с нея, докато беше вътре при съдията. Тревожа се за нея.

— Ето къде се различаваме — възрази Сара. — Аз се тревожа и за двете ни дъщери.

Погледнах към съпругата си и само за частица от секундата зърнах жената, която беше някога — онази, която умееше да се усмихне, вместо само да се опитва; онази, която никога не успяваше да изрече шега както трябва и все пак караше хората да се разсмеят; онази, която можеше да ме накара да ми се завие свят, без дори да се опитва. Сложих ръце на бузите й. „О, ето къде си била“ — помислих си и се наведох да я целуна по челото.

— Знаеш къде да ни намериш — казах и се отдалечих.

Малко след полунощ ни викат с линейката. Ана примигва и се размърдва в леглото си, докато алармите звънят, а лампите се включват автоматично и окъпват стаята в светлина.

— Можеш да останеш тук — казвам й, но тя вече е станала и си обува обувките.

Давам й стар костюм на нашата сътрудничка с непълните смени: ботуши, твърда шапка. Тя нахлузва якето и се качва отзад в линейката, закопчава си колана и се намества с лице към задната врата зад Ред, който шофира.

Профучаваме с вой на сирени по улиците на Апър Дарби към старческия дом „Слънчевите порти“ — преддверие, където обитателите чакат реда си да се срещнат със свети Петър. Ред сваля носилката от линейката, а аз нося чантата с инструменти за първа помощ. Една сестра ни посреща на входната врата.