Джоди Пико - Споделен живот

— Веднага се връщам.

В сравнение с трескавата активност на спешното отделение, осмият етаж е ужасно тих и подреден. Всички сестри ме поздравяват по име, докато вървя към стаята на Кейт и тихо отварям вратата.

Ана е прекалено голяма за скута на Сара, но седи точно там. И двете с Кейт спят. Над главата на Ана Сара ме гледа как се приближавам.

Коленича пред жена си и отмятам косата на Ана от слепоочията й.

— Миличка — прошепвам, — време е да си отидем вкъщи.

Ана бавно сяда. Позволява ми да взема ръката й и да я изправя. Ръката на Сара се плъзва по гръбнака й.

— Там не е вкъщи — казва Ана, но все пак излиза от стаята след мен.

Полунощ е минало, когато се навеждам към Ана и прошепвам в крайчеца на ухото й:

— Ела да видиш нещо.

Тя сяда в леглото, грабва пуловер, пъха крака в маратонките си. Заедно се изкачваме на покрива на пожарната.

Край нас се спуска нощ. Метеорите падат като комети, бързи прорези в завесата на тъмнината.

— О! — възкликва Ана и ляга, за да ги види по-добре.

— Това са Персеиди — казвам й. — Метеоритен дъжд.

— Невероятно е!

Падащите звезди изобщо не са звезди. Те са само камъчета, които нахлуват в атмосферата и се подпалват от взаимодействието. Това, под което изричаме желание, когато го видим, е само следа от развалини.

В горния ляв квадрант на небето един радиант избухва в нов поток от искри.

— Всяка нощ ли е така, докато спим? — пита Ана.

Забележителен въпрос: „Всички прекрасни неща ли се случват, без ние да го осъзнаваме?“. Поклащам глава. От техническа гледна точка орбитата на Земята пресича въпросната комета веднъж годишно. Но гледка, динамична като тази, може би се вижда само веднъж в живота.

— Няма ли да е супер, ако някоя звезда падне в задния ни двор? Да я намерим, когато слънцето изгрее, да я сложим в аквариум и да я използваме за нощна лампичка или лагерен фенер?

Почти я виждам как го прави — претърсва моравата за следи от изгорена трева.

— Мислиш ли, че Кейт може да ги види през прозореца си?

— Не съм сигурен — надигам се на лакът и я поглеждам внимателно.

Но Ана не отмества поглед от обърнатата наопаки купа на небесния свод.

— Знам, че искаш да ме попиташ защо го правя.

— Не е нужно да ми казваш нищо, ако не искаш.

Ана слага глава на рамото ми. Секундите минават и във всяка от тях избухва нов поток от сребристи пламъци: парентези, възклицателни знаци, запетайки — цяла граматика, съставена от светлина, от думи, прекалено тежки за изричане.

В мига, в който влизам в болницата със Съдия по петите, разбирам, че съм закъсал. Една жена от охраната — представете си Хитлер в парцал и много лошо накъдрена коса — скръства ръце на гърдите и ми препречва пътя към асансьорите.

— Не допускаме кучета — излайва ми.

— Куче помощник е.

— Не сте сляп.

— Имам неравномерен сърдечен ритъм, а кучето е сертифицирано.

Отправям се към кабинета на доктор Питър Берген, психиатър, който случайно е председател на Комисията по медицинска етика на болница „Провидънс“. Тук съм по необходимост: не успявам да открия клиентката си, която може да иска да продължи делото, а е възможно и да не иска. Честно казано, след вчерашното изслушване бях вбесен — очаквах тя да дойде при мен . Не го направи и стигнах дотам да прекарам цял час, седнал пред вратата й предишната вечер, но никой не се прибра; тази сутрин, предполагайки, че Ана е със сестра си, дойдох в болницата — само за да чуя, че няма начин да вляза да видя Кейт. Не намирам и Джулия, макар че вчера разчитах да я видя да чака от другата страна на вратата, когато двамата със Съдия излязохме след инцидента в съда. Помолих сестра й да ми даде поне номера на мобилния й телефон, но нещо ми подсказва, че 401-ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ не е активен.

И понеже нямам нищо по-интересно за правене, възнамерявам да поработя по делото, в случай че все още го има.

Секретарката на Берген прилича на жена, чийто номер на сутиена е по-голям от коефициента й на интелигентност.

— О, кутре! — изписква тя и посяга да погали Съдия.

— Моля, недейте — готов съм да изрека някои от заучените си отговори, но защо да си хабя усилията заради нея. После се отправям към вратата в дъното на стаята.