Джоди Пико - Споделен живот

— Спри — казвам, сграбчвам я за ръката и тя застива на място. — Знам, че тази история те кара да се чувстваш неловко. И с мен е така. Но само защото с теб изглежда, не можем да пораснем, не означава, че Ана не бива да получи шанс да го направи. — Придружавам думите си с особено виновен поглед.

Джулия скръства ръце на гърдите си.

— Искаш ли да си запишеш тази реплика за бъдеща употреба?

Избухвам в смях.

— Боже Господи, наистина си костелив орех…

— О, стига, Камбъл! Толкова си сладкодумен, навярно всяка сутрин си мажеш устните с масло…

Думите й извикват пред очите ми всевъзможни картини, но в тях фигурират нейните телесни части.

— Прав си — казва после тя.

— Това определено ще пожелая да го запиша…

Тя тръгва, а ние със Съдия я следваме.

Джулия излиза от болницата и се отправя по странична уличка, по друга, покрай жилищен блок, преди отново да излезем на слънце на Минерал Спринт Авеню в Норт Провидънс. На този етап съм благодарен, че лявата ми ръка стиска здраво каишката на куче с много зъби.

— Чанс ми съобщи, че вече не могат да направят нищо за Кейт — казва ми Джулия.

— Имаш предвид, освен бъбречната трансплантация.

— Не. Точно това не е за вярване — спира да върви и застава пред мен. — Доктор Чанс смята, че Кейт не е достатъчно силна.

— А Сара Фицджералд настоява — разбирам.

— Като се замислиш, Камбъл, има логика. Щом Кейт така или иначе ще умре без трансплантацията, защо да не опитат?

Заобикаляме деликатно бездомник и колекцията му от бутилки.

— Защото трансплантацията включва сериозна операция на другата й дъщеря — изтъквам. — А да изложи здравето на Ана на риск с процедура, която не й е нужна, ми се струва доста нехайно от страна на майка й.

Джулия неочаквано спира пред малка колиба с ръчно изрисуван надпис „Луиджи Равиоли“. Сградата ми прилича на място, което умишлено държат затъмнено, за да не се виждат плъховете.

— Наблизо няма ли „Старбък“? — питам точно когато огромен плешив мъж в бяла престилка отваря вратата и едва не поваля Джулия на земята.

— Изобела! — провиква се и я целува по двете бузи.

— Не, чичо Луиджи, Джулия е.

— Джулия? — отдръпва се назад и се намръщва. — Сигурна ли си? Трябва да се подстрижеш или нещо друго, за да ви различаваме.

— Преди, когато косата ми беше къса, не спираше да мърмориш.

— Мърморех за косата ти, защото беше розова — пояснява и поглежда към мен. — Гладни ли сте?

— Надявахме се да пийнем кафе и да си намерим някоя тиха маса.

Той се ухилва.

— Тиха маса?

Джулия въздъхва.

— Не от тези тихи маси.

— Добре, добре, всичко е голяма тайна. Влизайте, ще ви сложа в стаята отзад — поглежда надолу към Съдия. — Кучето остава тук.

— Кучето идва с мен — отвръщам.

— Не и в моя ресторант — настоява Луиджи.

— Куче помощник е, не може да остане отвън.

Луиджи се навежда само на няколко сантиметра от лицето ми.

— Сляп ли си?

— Цветна слепота — отвръщам. — Той ми съобщава кога светлините на светофарите се сменят.

Устата на чичото на Джулия се подвива в крайчетата.

— Днес всички се правят на много умни — подчертава и тръгва пред нас.

Седмици наред майка ми се опитваше да разбере кое е гаджето ми.

— Битси е, нали — онази, с която се запознахме на Мартас Винярд? О, не, почакай, не е дъщерята на Шийла, червенокосата, нали така?

Отново и отново й повтарях, че не я познава, но всъщност имах предвид, че Джулия не е момиче, чието съществуване тя ще признае.

— Знам кое е правилно за Ана — казва ми Джулия, — но не съм убедена, че е достатъчно зряла за самостоятелни решения.

Вземам си още една хапка антипасто.

— Ако смяташ, че е била права да подаде молбата, къде тогава е конфликтът?

— Чувството за отговорност — отвръща сухо Джулия. — Да ти обясня ли какво означава?

— Знаеш ли, не е учтиво да оголваш нокти на обедната маса.

— В момента всеки път, щом майка й я притисне, тя отстъпва. Всеки път, когато се случи нещо с Кейт, отстъпва. И независимо какво сама си мисли по въпроса на какво е способна, никога досега не е вземала решение от такава величина, като се има предвид какви ще са последствията за сестра й.

— Ами ако ти кажа, че когато дойде изслушването, вече ще е способна да вземе това решение?

Джулия ме поглежда.

— Откъде си толкова сигурен, че ще стане така?

— Винаги съм сигурен в себе си.

Тя си боцна маслина от подноса помежду ни.

— Да — съгласява се тихо, — спомням си.