Джоди Пико - Споделен живот

Джулия навярно е имала своите подозрения, но не й казах за родителите си, за къщата ни. Докато пътувахме през Нюпорт в джипа ми, спрях на алеята на огромна тухлена къща.

— Камбъл — промълви тя, — сигурно се шегуваш.

Заобиколих кръга на алеята и завих от другата страна.

— Аз, шегувам се.

Така, когато спрях пред къщата две пресечки по-надолу, в разлят джорджиански стил с редици букове от двете страни и склон, който се спускаше към залива, сградата не изглеждаше толкова внушителна. Поне беше по-малка от първата.

Джулия поклати глава.

— Родителите ти ще ми хвърлят само един поглед и ще ни разделят с железен лост.

— Ще се влюбят в теб — уверих я. Това беше първата ми лъжа пред нея, но не и последната.

Джулия се навежда под масата с чиния макарони.

— Заповядай, Съдия — казва му. — И така, какво прави кучето?

— Превежда на испаноговорящите ми клиенти.

— Наистина ли?

Ухилвам й се.

— Наистина.

Тя се навежда напред и очите й се присвиват.

— Известно ти е, имам шестима братя. Наясно съм как работи умът на мъжете.

— Моля те, сподели ми.

— И да издам търговските си тайни? Не, няма да стане — поклаща глава. — Може би Ана те е наела, защото си също толкова уклончив, колкото и тя.

— Нае ме, защото видяла името ми във вестник — уточнявам. — Нищо повече.

— Но ти защо си я взел? Обикновено не се занимаваш с такива случаи.

— Откъде знаеш с какви случаи се занимавам обикновено?

Изричам го лековато, като шега, но Джулия онемява и това е отговорът: през всичките години е следяла кариерата ми.

Както и аз следях нейната.

Неловко се прокашлям и посочвам към лицето й.

— Имаш сос… ето там.

Тя вдига салфетката си и избърсва ъгълчето на устата си, но не улучва.

— Махнах ли го? — пита.

Привеждам се напред със собствената си салфетка и изчиствам петънцето… но после не помръдвам. Ръката ми се отпуска на бузата й. Погледите ни се срещат и в този миг отново сме млади и изследваме тялото на другия.

— Камбъл — въздиша Джулия, — не ми го причинявай.

— Какво да ти причинявам?

— Не ме блъскай за втори път от същата скала.

Мобилният телефон в джоба на якето ми иззвънява и двамата подскачаме. Джулия неволно събаря чашата си с кианти, докато аз отговарям.

— Не — казвам, — успокой се. Успокой се. Къде си? Добре, идвам.

Затварям. Джулия спира да бърше масата.

— Трябва да тръгвам.

— Всичко наред ли е?

— Беше Ана — отвръщам. — В полицейския участък на Апър Дарби е.

Пътувахме обратно към Провидънс и се опитвах да измисля поне по една ужасна смърт на километър за родителите си. Бой с тояги, скалпиране. Одиране живи и наръсване със сол. Мариноване в джин, макар че не знам дали това би се сметнало за мъчение или просто за нирвана.

Възможно бе да са ме видели как се промъквам в стаята за гости и водя Джулия надолу по стълбището за прислугата към задната врата. Възможно бе да са различили силуетите ни, докато сме се събличали и сме се гмуркали в залива. Възможно бе да са видели как краката й се увиват около мен, как я полагам на легло от пуловери и тениски.

Извинението, което получих на следващата сутрин над яйца по бенедиктински, беше покана за парти в клуба същата вечер — черна вратовръзка, само за семейството. Покана, която, разбира се, не включваше Джулия.

Когато спряхме пред къщата й, беше толкова горещо, че някакво изобретателно момче беше отворило пожарния кран и децата подскачаха като пуканки под струята.

— Джулия, изобщо не трябваше да те водя у дома и да те запознавам с родителите си.

— Много неща не трябваше да правиш — призна тя. — И повечето от тях са свързани с мен.

— Ще ти се обадя преди завършването — обещах, тя ме целуна и слезе от джипа.

Не й се обадих. И не се срещнахме преди завършването.

Тя си мисли, че знае причината, но не е така.

Интересното на Род Айлънд е, че няма абсолютно никакъв фън шуй. Имам предвид, съществува град Литъл Комптън, но няма Биг Комптън 27 27 Съответно Малък и Голям Комптън — бел.прев. . Налице е Апър Дарби, но не и Лоуър Дарби 28 28 Съответно Горен и Долен Дарби — бел.прев. . Има какви ли не места с имена, които означават съотношение към нещо друго, което в действителност не съществува.

Джулия ме следва със собствената си кола. Със Съдия сигурно сме счупили рекорда за бързо шофиране, защото сякаш не са минали и пет минути между телефонното обаждане и мига, в който влизаме в участъка, за да намерим Ана: изпаднала в истерия, седи до сержанта зад бюрото на входа. Зърва ме и се втурва към мен, обезумяла от ужас.