Джоди Пико - Споделен живот

— Исках да си различен.

— Джулия, не е заради теб.

— Не е ли? — стана от земята. — Нямам тръст на свое име, Камбъл. Баща ми не притежава яхта. Ако си стискал палци с очакването в някой от близките дни да се превърна в Пепеляшка, сбъркал си.

— Тези неща не ме интересуват.

— Да, бе! — очите й се присвиха. — Какво си мислеше, че ще е забавно да оправиш едно момиче от бедняшките квартали? За да ядосаш родителите си ли го направи? Сега вече можеш да ме изстържеш от обувката си, сякаш съм нещо, което си настъпил случайно? — Замахна към мен и ме удари в гърдите. — Нямам нужда от теб. Никога не съм имала.

— Е, аз имах нужда от теб, мамка му! — креснах в отговор.

Тя се извърна, сграбчих я за раменете и я целунах. Нещата, които не можех да се заставя да й кажа, ги излях в нея.

Има неща, които правим, защото успяваме да убедим самите себе си, че така е по-добре за всички замесени. Повтаряме си, че така е правилно, проявяваме алтруизъм. Така е много по-лесно, отколкото да си признаем истината.

Отблъснах Джулия. Отдалечих се надолу по склона на гробището. И не погледнах назад.

Ана седи на мястото до шофьора и Съдия изобщо не е доволен. Подава изпълнената си със съжаление муцуна напред, точно между двама ни, и се задъхва толкова силно, все едно бушува буря.

— Не беше особено добро предзнаменование за това, което предстои — казвам.

— Какво имате предвид?

— Ако искаш да получиш правото да вземаш важни решения, Ана, трябва да започнеш да ги вземаш сега, а не да разчиташ на останалата част от света да разчиства кашите.

Поглежда ме и се намръщва.

— Само защото ви помолих да помогнете на брат ми? Мислех, че сте ми приятел .

— Вече ти казах, не съм ти приятел, а адвокат. Има коренна разлика.

— Добре — започва да опипва тя ключалката. — Ще се върна в полицията и ще им кажа отново да арестуват Джес.

Почти успява да отвори докрай вратата до шофьора, макар че пътуваме по магистралата.

Сграбчвам дръжката и затръшвам вратата.

— Да не си откачила?

— Не знам — отвръща. — Бих ви попитала как смятате, но вероятно не влиза в задълженията ви.

Рязко завъртам волана и отбивам край пътя.

— Знаеш ли какво смятам? Причината, поради която никой не те пита какво мислиш за нищо важно, е защото често променяш решението си и не знаят на кое да вярват. Ето, например аз. Дори не съм наясно дали все още поддържаме молбата за медицинска еманципация.

— Защо да не я поддържаме?

— Питай майка си. Питай Джулия. Накъдето и да се обърна, някой ми заявява, че не желаеш да продължаваш с това — поглеждам към страничната облегалка, на която е отпуснала ръката си — блестящ пурпурен лак, нокти, изгризани до живеца. — Ако искаш да се отнасят с теб като с голям човек, трябва да започнеш да се държиш като такъв. Единственият начин, по който мога да се боря за теб, Ана, е, ако успееш да докажеш на всички, че ще можеш да се бориш сама за себе си, когато си тръгна.

Връщам колата обратно на пътя и хвърлям кос поглед на спътничката си, но тя седи, пъхнала ръце между бедрата си. Главата й е издадена бунтовно напред.

— Почти стигнахме до вас — съобщавам сухо. — След малко ще можеш да излезеш и да затръшнеш вратата в лицето ми.

— Няма да ходим вкъщи. Трябва да отида в пожарната. За известно време с баща ми ще останем там.

— Въобразявам ли си, или вчера не прекарах няколко часа в семейния съд, обсъждайки точно този въпрос? Още повече си мислех, че си казала на Джулия, че не искаш да те разделят от майка ти? Точно за това говоря, Ана — казвам и удрям с ръка по волана. — Какво, по дяволите, наистина искаш?

Тя избухва и го прави наистина зрелищно.

— Настоявате да знаете какво искам ли? Писна ми да съм опитно зайче. Поболявам се през всички тези години, в които никой не ме попита как ме карат да се чувствам. Поболявам се, но никога не съм достатъчно шибано болна за семейството си.

Отваря вратата все още в движение и хуква към пожарната, която е на неколкостотин метра пред нас.

Е, добре. Дълбоко в същността на малката ми клиентка се крие способността да накара другите да я слушат. Следователно от свидетелското място ще се справи по-добре, отколкото си мислех.

Следваща мисъл: Ана може и да е в състояние да даде показания, но това, което каза, я кара да изглежда неприятна, дори незряла. С други думи, едва ли ще успее да убеди съдията да отсъди в нейна полза.

Знаете ли, огънят и надеждата са свързани. Според гърците Зевс възложил на Прометей и Епиметей отговорността да създадат живот на Земята. Епиметей създал животните, раздавайки допълнителни предимства като бързина, сила, козина и крила. По времето, когато Прометей създал човека, най-добрите качества били изчерпани. Задоволил се да накара човека да върви изправен и му дал огъня.