Джоди Пико - Споделен живот

Внезапно осъзнах, че хлапето пред мен трепери, всъщност изобщо не крещя заради него. Отдалечих се, за да си проясня главата. Поли приключи с пациентката и дойде при мен.

— Знаеш ли, ако ти идва в повече, можем да те покрием — предлага. — Шефът ще ти даде толкова отпуск, колкото искаш.

— Трябва да работя — над рамото му виждам, че цветът на момичето се връща; гаджето му ридае до него. Погледнах Поли в очите. — Когато не съм тук — обясних, — трябва да съм там.

С адвоката допиваме кафето си.

— Още една чаша? — предлагам.

— По-добре не. Трябва да се връщам в офиса.

Кимваме си, но няма какво повече да си кажем.

— Не се тревожете за Ана — добавям. — Ще се погрижа да получи всичко, от което има нужда.

— Може да искате да се отбиете и в дома си — отвръща Александър. — Току-що условно освободих сина ви за кражба на съдийско хъмви.

Слага чашата си в мивката и ме оставя с информацията. Наясно е, че рано или късно тя ще ме постави на колене.

Колкото и пъти да се втурваш към спешното отделение, никога не се превръща в навик. Брайън носи дъщеря ни на ръце. По лицето й се стича кръв. Сестрата, която разделя пациентите по кабинети, ни маха да влизаме и подкарва другите деца към редицата пластмасови столове, където да чакат. Лекар идва при нас и делово пита:

— Какво се е случило?

— Излетя презглава от колелото си — отвръщам. — Падна на бетон. Не видях признаци на сътресение, но има рана на скалпа точно под косата й, дълга е около четири сантиметра.

Лекарят внимателно я поставя на кушетката, нахлузва ръкавици и поглежда челото й.

— Да не сте лекар или медицинска сестра?

Опитвам се да се усмихна.

— Просто съм свикнала с такива неща.

Необходими са осемдесет и два шева, за да се затвори раната. След това, с блестящобяла марля на главата й и голяма доза педиатричен тиленол във вените й, се връщаме в чакалнята, хванати за ръка.

Джес я пита колко шева са й направили. Брайън й казва, че е смела като пожарникар. Кейт поглежда към новата й превръзка.

— По-приятно ми е, когато чакам тук, отвън — казва тя.

Всичко започва, когато Кейт надава вик в банята. Втурвам се по стълбите и разбивам ключалката. Деветгодишната ми дъщеря стои пред тоалетна чиния, изпръскана с кръв. По краката й също се стича кръв и се е просмукала в гащичките й. Това означава кръвоизлив — кръвоизлив, който се появява в какъв ли не вид и форма. Кейт и преди е имала ректално кървене, но беше съвсем малка и не си спомня.

— Всичко е наред — успокоявам я.

Намокрям кърпа с топла вода, почиствам я и й давам превръзка за гащичките. Гледам я как се опитва да я намести между краката си. Това е мигът, който трябваше да преживеем двете с нея при първия й менструален цикъл; ще живее ли достатъчно дълго, за да го получи?

— Мамо — казва Кейт, — върна се.

— Клиничен релапс — доктор Чанс сваля очилата си и притиска палци към ъгълчетата на очите си. — Смятам, че трябва да прибегнем до трансплантация на костен мозък.

Мисълта ми отлита към спомена за надуваема гумена торбичка „Бозо“ от годините, когато бях на възрастта на Ана. На дъното й имаше пясък; удрях я и тя се вдлъбваше, но само след секунди пак се надуваше.

— Преди няколко месеца — обажда се Брайън — ни казахте, че тези трансплантации са опасни.

— Така е. Петдесет процента от пациентите, подложени на такава трансплантация, оздравяват. Другата половина не преживяват химиотерапията и радиацията преди процедурата. Някои умират от усложненията след нея.

Брайън поглежда към мен и облича в думи страха, който пълзи помежду ни.

— Тогава защо да излагаме Кейт на риск?

— Защото в противен случай — обяснява доктор Чанс, — със сигурност ще умре.

За пръв път се свързвам със застрахователната компания и ми затварят по погрешка. Втория път изчаквам двайсет минути на музика, преди да вдигне представител на отдел „Клиенти“.

— Моля, съобщете номера на застрахователната си полица.

Диктувам й номера, който получават всички общински служители, както и номера на социалната осигуровка на Брайън.

— С какво мога да ви помогна?

— Говорих с някого от компанията преди седмица — обяснявам. — Дъщеря ми страда от левкемия и се нуждае от трансплантация на костен мозък. От болницата ни обясниха, че от застрахователната ни компания трябва да подпишат, че ще поемат разноските.

Трансплантацията на костен мозък струва от сто хиляди долара нагоре. Не е необходимо да уточнявам, че не разполагаме с толкова пари. Но само защото трансплантацията е препоръчана от лекар, не означава, че застрахователната ни компания непременно ще се съгласи.