Джоди Пико - Споделен живот

Една нощ по време на индукцията на Кейт, когато съм будна от толкова дълго, че тялото ми е забравило как да заспи, включвам телевизора, докато дъщеря ми спи. Изключвам звука, за да не й преча. Робин Лийч върви през великолепния дом на някой богат и известен — позлатени бидета, ръчно резбовани тикови легла, басейн във форма на пеперуда, гаражи за десет коли, тенис кортове от червена глина и единайсет пауна, които се разхождат на моравата. Това е свят, който не мога дори да проумея, че съществува — живот, който не мога дори да си представя да водя.

Какъвто навремето беше и сегашният ми.

Дори не мога да си спомня какво беше да чуя история за майка с рак на гърдата или за бебе, родено с вродени сърдечни или други медицински проблеми, и да почувствам, че се разделям на две: половината от мен беше изпълнена със съчувствие, а другата половина — с благодарност, че собственото ми семейство е в безопасност. Сега ние сме се превърнали в такава история за всички останали.

Не осъзнавам, че плача, преди Дона да коленичи до мен и да вземе дистанционното от ръката ми.

— Сара — казва тя, — да ти донеса ли нещо?

Поклащам глава, засрамена от слабостта си и още позасрамена, че са ме хванали.

— Добре съм — отговарям.

— Да, а аз съм Хилъри Клинтън — изсумтява, хваща ме за ръката, дръпва ме да се изправя и ме повлича към вратата.

— Кейт…

— … изобщо няма да разбере, че те няма.

В кухничката, където по двайсет и четири часа на ден се вари кафе, Дона налива по чаша за двете ни.

— Съжалявам — извинявам се.

— За какво, че не си от гранит?

Поклащам глава.

— Това просто няма край.

Дона кимва и понеже напълно разбирам, установявам, че говоря, и говоря, и говоря. И когато съм споделила всичките си тайни, си поемам дълбоко въздух и осъзнавам, че съм говорила цял час, без да спра.

— О, Боже! — възкликвам. — Не мога да повярвам, че ти загубих толкова време.

— Не си го загубила — успокоява ме, — а и смяната ми свърши преди половин час.

Бузите ми пламват.

— Трябва да вървиш. Сигурна съм, че предпочиташ да си на някое друго място, а не тук.

Но вместо да си тръгне, Дона ме прегръща с пълните си ръце.

— Скъпа — казва тя, — нима всички не го предпочитаме?

Вратата към операционното крило в амбулаторията се отваря в малка стая с блестящи сребристи инструменти — уста, пълна със скоби. Докторите и сестрите, които е видяла, са с маски и престилки, познаваме ги само по очите. Ана ме дръпва и аз коленича до нея.

— Ами ако си променя решението? — пита ме.

Слагам ръце на раменете й.

— Не е нужно да го правиш, ако не искаш, но знам, че Кейт разчита на теб. Татко ти и аз — също.

Тя кимва и плъзва ръка в моята.

— Не си тръгвай — моли ме.

Една сестра я насочва в правилната посока, към масата.

— Чакай да видиш какво сме ти приготвили, Ана — покрива я с електрическо одеяло.

Анестезиологът забърсва кислородна маска с памуче с червен ръб.

— Някога заспивала ли си посред ягодово поле?

Поставят по тялото й подложки с гел, които ще прикрепят към монитори, за да следят сърцето и дишането й. Докато го правят, тя лежи по гръб, но знам, че ще я обърнат, за да извлекат костен мозък от тазовите кости.

Анестезиологът й показва механизма на оборудването си.

— Искаш ли да надуеш този балон? — пита я и слага маската на лицето й.

През цялото време тя не пуска ръката ми. Най-после хватката й отслабва. В последната минута започва да се бори, тялото й вече спи, но раменете й се напрягат. Една сестра държи нея, друга мен.

— Просто лекарството въздейства на тялото по този начин — обяснява ми. — Сега можете да я целунете.

Правя го през маската си. Прошепвам й „благодаря“. Минавам през летящата врата и свалям хартиената си шапка и калцуните. Наблюдавам през прозореца как я обръщат на хълбок и вземат от стерилен поднос една невъзможно дълга игла.

После се качвам на горния етаж да чакам с Кейт.

Брайън подава глава в стаята на Кейт.

— Сара — казва изтощен. — Ана пита за теб.

Не мога да съм на две места едновременно. Държа розовата купичка до устата на Кейт, докато тя отново повръща. Застанала до мен, Дона ми помага да я върнем на възглавницата.

— Точно сега съм заета — отговарям.

— Ана пита за теб — повтаря Брайън. Само толкова.

Дона премества поглед от него към мен.

— Ще се оправим, докато се върнеш — обещава и след миг аз кимвам.

Ана е на етажа на педиатрията. Там няма херметично затворени стаи изолатори. Чувам плача й още преди да вляза в стаята.