Джоди Пико - Споделен живот

Сервитьорът идва да вземе поръчката ни и двамата се обръщаме нетърпеливо към него — доволни, че има някой друг, който ни спасява от необходимостта да общуваме с непознатия, в когото се е превърнал човекът насреща ни.

Напускаме болницата с дете, различно от онова, което сме довели. Кейт се движи предпазливо и проверява чекмеджетата на нощното шкафче, за да не забрави нищо. Отслабнала е изключително много и дънките, които съм й донесла, направо се смъкват; трябва да използваме тиранти, завързани един към друг — саморъчно измайсторен колан.

Брайън е тръгнал преди нас, за да докара колата. Пъхам последния албум на „Тайгър Бийт“ и плейъра в туристическата й чанта. Тя нахлупва кожена шапка над гладката си гола глава и увива плътно около врата си шал. Слага си маска и ръкавици — сега, когато ще напуснем болницата, тя е тази, която се нуждае от предпазно облекло.

Излизаме през вратата, съпроводени от ръкоплясканията на сестрите, които сме опознали толкова добре.

— Каквото и да правиш, не се връщай да ни видиш, става ли? — шегува се Уили.

Един по един всички минават да се сбогуват. Те се разотиват и аз се усмихвам на Кейт.

— Готова?

Тя кимва, но не пристъпва напред. Стои сковано — знае, че след като излезе през вратата, всичко ще се промени.

— Мамо?

Вземам ръката й в своята.

— Ще го направим заедно — обещавам и една до друга правим първата крачка.

Пощенската кутия е пълна с болнични сметки. Вече сме разбрали, че застрахователната компания отказва да контактува със счетоводния отдел на болницата и обратно, но нито единият, нито другият мисли, че сметките са точни — което ги кара да искат от нас заплащане на процедури, които не би трябвало да покриваме, с надеждата, че сме достатъчно глупави да ги платим, финансовата страна на грижата за Кейт е работа на пълен работен ден, която не можем да вършим нито аз, нито Брайън.

Прелиствам реклама на магазин, списание „ААА“ и някаква дългосрочна оферта, преди да отворя писмото от фонда. Обикновено не им обръщам внимание: Брайън се занимава с финансовите въпроси, които изискват нещо повече от обикновено балансиране на чековата книжка. Освен това и трите ни фонда са определени за образованието на децата. Не сме от семействата, които имат достатъчно джобни, за да играят на борсата.

Уважаеми господин Фицджералд,

С настоящото потвърждаваме неотдавнашното закриване на фонд #323456, Брайън Д. Фицджералд, настойник на Катрин С. Фицджералд, възлизащ на 8369.56долара. Това изплащане закрива сметката.

В банките стават грешки и тази наистина е голяма. От време на време се е случвало в сметките ни да има разминаване от няколко пенса, но поне аз никога не съм губила осем хиляди долара. Излизам от кухнята на двора, където Брайън навива допълнителен градински маркуч.

— Или някой от фонда е оплескал всичко — казвам и му подавам писмото, — или втората съпруга, която издържаш, вече не е тайна.

Прочитането му отнема един миг повече от необходимото — същия миг, в който осъзнавам, че не е станала грешка. Брайън избърсва челото си с опакото на китката.

— Аз изтеглих парите — признава си.

— Без да ми кажеш?

Не мога да си представя как е направил подобно нещо. В миналото сме теглили от сметките на децата, но само защото ни е било прекалено трудно едновременно да купим храна и да платим ипотеката, или понеже се е налагало да купим нова кола, след като старата най-накрая се е разпаднала. Тогава лежахме в леглото, чувствахме как вината ни притиска като допълнително одеяло и си обещавахме един на друг, че ще върнем парите при първа възможност.

— Момчетата от службата — те се опитаха да съберат пари, както ти казах. Събраха десет хиляди. Като добавим тези, болницата е готова да ни състави разплащателен план.

— Но нали каза…

— Знам какво съм казал, Сара.

Поклащам глава, потресена.

— Излъгал си ме?

— Не съм…

— Зан предложи…

— Няма да позволя сестра ти да се погрижи за Кейт — заявява Брайън. — Мое задължение е. — Маркучът пада на земята и започва да капе и да пръска краката ни. — Сара, тя няма да живее достатъчно дълго, за да използва тези пари за колеж.

Слънцето блести ярко; пръскачката потрепва на тревата и пръска дъги. Денят е прекалено красив за такива думи. Обръщам се и побягвам обратно към къщата. Заключвам се в банята.

След миг Брайън чука на вратата.

— Сара? Сара, съжалявам.

Преструвам се, че не го чувам, че не съм чула нито дума от онова, което е казал.