Джоди Пико - Споделен живот

— Ей! — възкликвам и без друга причина, освен че никога досега не съм го правил, го питам дали иска да дойде с мен.

— Наистина ли?

— Да. Но има едно правило. Каквото и да видиш и каквото и да направим, не бива да казваш на никого.

Той се преструва, че заключва устните си и изхвърля ключа. След пет минути сме на път към стара барака, някога навес за лодки за един от колежите. Дан си играе с бутоните за управление, вдига и спуска каросерията, докато се возим бавно. Казвам си, че съм го поканил само за да стане тръпката още по-голяма — още един, който знае, прави всичко още по-вълнуващо. Истината обаче е друга: поканих го, защото има нощи, когато просто искаш да знаеш, че на този широк свят има някой друг, освен теб.

Когато бях единайсетгодишен, ми подариха скейтборд. Не бях молил за това. Беше подарък от чувство за вина. С годините натрупах доста такива — красиви и скъпи неща, обикновено свързани с някой от епизодите на Кейт. Когато трябваше да й правят някакви процедури, родителите ми я отрупваха с всевъзможни страхотни боклуци и тъй като обикновено участваше и Ана, тя също получаваше фантастични подаръци. Около седмица по-късно родителите ми започваха да се чувстват зле заради неравенството и ми купуваха някаква играчка, за да не се чувствам пренебрегнат.

Както и да е, не мога да ви опиша колко страхотен беше този скейтборд. На дъската имаше череп, който светеше в тъмното, а от зъбите капеше зелена кръв. Колелата бяха неоновожълти, а неравната повърхност, когато стъпех на нея с маратонките си, звучеше като рокзвезда, която си прочиства гърлото. Не спирах да го карам нагоре-надолу по алеята и по тротоарите, учейки се да правя всевъзможни маневри. Имаше само едно правило: не биваше да го карам на улицата, защото всеки момент можеше да връхлети кола и да удари някое дете за броени секунди.

Не е необходимо да ви подсказвам, че единайсетгодишните бъдещи бродяги и домашните правила са като вода и олио. В края на първата си седмица с този скейтборд си мислех, че съм готов по-скоро да се плъзна по острието на бръснач в басейн с алкохол, отколкото да мина с него още веднъж по тротоара редом с всички бебета на велосипедите им с три колела.

Умолявах баща си да ме заведе на паркинга на „Кмарт“, в някой училищен двор, където и да било, само да мога да го покарам истински поне малко. Той ми обеща, че в петък, след рутинната костномозъчна аспирация на Кейт всички можем да отидем в училището. Щях да взема скейтборда си, Ана — колелото, а ако Кейт се чувстваше достатъчно силна, можеше да покара ролери.

Господи, как очаквах този момент! Намазах с масло гумите на скейтборда, излъсках дъската и упражнявах двойния си хеликс на рампата на алеята, която бях направил от стари парчета шперплат и широк дънер. В мига, в който видях колата — майка ми и Кейт, които се връщаха от хематолога, — се втурнах на верандата, за да не губим време.

Оказа се, че и майка ми много бърза. Вратата на вана се отвори и видях Кейт, обляна в кръв.

— Доведи баща си — заповяда майка ми и притисна към лицето на Кейт няколко носни кърпички.

Кейт и преди беше кървила от носа. И когато откачах от ужас, майка ми винаги ми казваше, че изглежда много по-лошо, отколкото е в действителност. Доведох баща си, двамата заведоха Кейт в банята и се опитаха да я накарат да спре да плаче, защото това само влошавало нещата още повече.

— Татко — казах. — Кога ще тръгваме?

Но той беше зает да навива тоалетна хартия и да я държи под носа на Кейт.

— Татко? — изгубих.

Баща ми погледна право към мен, но не отговори. Очите му бяха замъглени и се взираха право през мен, сякаш бях направен от дим.

Тогава за пръв път си помислих, че може и да съм.

Пламъците са коварни — промъкват се незабелязано, ближат с език, хвърлят поглед назад през рамо и се смеят. И мамка му, освен това са красиви. Като залез, който поглъща всичко по пътя си. За пръв път до мен е някой, който да се възхищава на работата ми. Дан издава тих звук в основата на гърлото си — уважение, несъмнено. Но когато поглеждам гордо към него, виждам, че е свил глава в мазната яка на огромното си армейско яке. По лицето му текат сълзи.

— Дан, човече, какво те прихваща? — вярно, наистина е смахнат, но все пак… Слагам ръка на рамото му и ако се съди по реакцията, бих си помислил, че го е ухапал скорпион. — Боиш се от огъня ли, Дани? Няма защо. Достатъчно далеч сме. В безопасност сме — усмихвам му се окуражително или поне така се надявам. Ами ако превърти, започне да крещи, повика някое случайно мотаещо се наоколо ченге?