Джоди Пико - Споделен живот

Гледам „Щастливи дни“ по канал „Ти Ви Ленд“. Семейство Кънингам не е кой знае колко по-различно от нас. Единственото, за което се тревожат, е дали групата на Ричи ще получи ангажимент в заведението на Ал, или дали Фонзи ще спечели състезанието по целуване, когато дори и аз знам, че през петдесетте години Джоуни сигурно е треперела от въздушните сирени, докато е била на училище, Марион определено е гълтала валиум с шепи, а Хауард е умирал от страх да не ги нападнат комунистите. Може би, ако прекараш целия си живот, преструвайки се, че си на снимачна площадка, никога няма да ти се наложи да признаеш, че стените са картонени, храната — пластмасова, а думите в устата ти не са наистина твои.

Кейт решава кръстословица.

— Трибуквена дума за съд? — пита тя.

Днес й е добър ден. Имам предвид, чувства се достатъчно силна, за да ми се разкрещи, задето съм взела назаем два от компактдисковете й, без да я питам (за Бога, тя беше почти в кома, как щеше изобщо да ми даде позволение?); чувства се достатъчно силна, за да се опита да се пребори с кръстословицата.

— Кана — предлагам. — Купа.

— Три букви.

— Куб — предлага майка ми. — Може би имат предвид хранилище.

— Кръв — обажда се доктор Чанс при влизането си в стаята.

— Това са четири букви — отговаря Кейт. Трябва да отбележа, че тонът й е много по-приятен от този, който е използвала преди малко с мен.

Всички харесваме доктор Чанс; след цялото това време може да се каже, че се е превърнал в шестия член на семейството ни.

— Кажи ми число — има предвид скалата на болката. — Пет?

— Три.

Доктор Чанс присяда на ръба на леглото й.

— След час може да стане пет — предупреждава я. — Или девет.

Лицето на майка ми придобива цвета на патладжан.

— Но Кейт се чувства страхотно! — възразява бодро тя.

— Знам, но добрите моменти ще стават все по-кратки и все по-редки — обяснява доктор Чанс. — Не е левкемията. От отказа на бъбреците е.

— Но след трансплантацията… — започва майка ми.

Кълна се, целият въздух в стаята става лепкав. Би могло да се чуе пърхането на птиче крило, такава тишина се възцарява. Искам да се изпаря от стаята като мъгла; не искам да съм виновна за това.

Доктор Чанс е единственият, който е достатъчно смел да ме погледне.

— Доколкото разбирам, Сара, не е сигурно, че разполагаме с орган.

— Но…

— Мамо — прекъсва я Кейт и се обръща към доктор Чанс: — За колко време говорим?

— Може би седмица.

— О! — тихо промълвява тя. — О! — Докосва ръба на вестника си, прокарва палец по края му. — Ще боли ли?

— Не — обещава й доктор Чанс. — Аз ще се погрижа.

Кейт оставя вестника в скута си и докосва ръката на лекаря.

— Благодаря! Имам предвид за истината.

Доктор Чанс вдига глава, а очите му са зачервени.

— Не ми благодари.

Изправя се толкова тежко, сякаш е от камък, и напуска стаята, без да продума повече.

Майка ми се свива в себе си, това е единствената дума да го опиша. Също като хартия: когато я сложиш навътре в камината, вместо да изгори, все едно просто изчезва.

Кейт поглежда към мен, а после към всички тръби, които я приковават към леглото. Затова ставам и отивам до майка си. Слагам ръка на рамото й.

— Мамо — казвам. — Престани.

Тя вдига глава и ме поглежда измъчено.

— Не, Ана. Ти престани.

Необходимо ми е малко време, но се отскубвам.

— Ана — казвам тихо.

Майка ми се обръща.

— Какво?

— Трибуквена дума за съд — казвам и излизам от стаята на Кейт.

По-късно следобед се въртя на въртящия се стол в кабинета на баща ми в пожарната. Джулия седи срещу мен. На бюрото има пет-шест снимки на семейството ми: една на Кейт като бебе, с плетена шапка, която прилича на ягода; друга на мен и Джес, на която се усмихваме толкова широко, че устите ни са зейнали като на лефера, който и държим помежду си. Някога се чудех за фалшивите снимки в рамките, които купуваш от магазина — жени с гладки кестеняви коси и широки усмивки, бебета с глави като грейпфрут на коленете на по-голямото си братче или сестриче; хора, които в истинския живот навярно са непознати, събрани от талантлив търсач, за да изглеждат като семейство.

Навярно фалшивите снимки не се различават особено от истинските.

Вземам една, на която майка ми и баща ми са с тен и по-млади, отколкото съм ги виждала някога.

— Имате ли си приятел? — питам Джулия.

— Не! — отвръща тя прекалено бързо. Когато поглеждам към нея, тя свива рамене. — А ти?

— Имаше едно момче, Кайл Макфий. Мислех, че го харесвам, но сега не съм сигурна.