Джоди Пико - Споделен живот

У дома всички носим маски, за да не се налага да носи Кейт. Улавям се, че оглеждам ноктите й, докато си мие зъбите или си сипва овесена каша, за да видя дали тъмните ивици след химиотерапията, са изчезнали — сигурен признак за успеха на трансплантацията. Два пъти дневно й бия фактори за растеж в бедрото — нещо, което не трябва да спирам да правя, докато броят на неутрофилите й не надхвърли хиляда. След този етап костният й мозък ще може да произвежда сам здрави клетки.

Все още не може да се върне на училище, затова изпращат уроците й вкъщи. Един или два пъти идва с мен да вземем Ана от детската градина, но отказва да излезе от под крилото ми. Отправя се с маршова стъпка към болницата за рутинната проверка на броя на кръвните телца, но предложа ли да се отбием в магазина за видеокасети или в „Дънкин Донатс“, ме моли да не ходим.

Една съботна сутрин заварвам вратата на момичетата отключена. Почуквам леко.

— Искаш ли да отидем в мола?

Кейт свива рамене.

— Не сега.

Облягам се на касата.

— Ще ти се отрази добре да излезеш от къщи.

— Не искам.

Сигурна съм, че дори не осъзнава какво прави, но прокарва длан по главата си, преди да пъхне ръка в задния си джоб.

— Кейт… — започвам.

— Не го казвай. Не казвай, че никой няма да ме гледа, защото ще ме гледат. Не ми казвай, че това няма значение, защото има. И не ми казвай, че изглеждам добре, защото е лъжа — очите й с опадали мигли се наливат със сълзи. — Аз съм изрод, мамо. Виж ме само!

Поглеждам я и забелязвам местата, където доскоро стояха изчезналите й вежди, извивката на безкрайното й чело, туфичките и подутините, обикновено прикрити от косата.

— Ами — изричам с равен тон, — това може да се оправи. Без да продумам повече, излизам от стаята й и съм наясно, че ще ме последва. Минавам покрай Ана, която оставя книжката си за оцветяване и тръгва след сестра си. В мазето изваждам стара електрическа машинка за подстригване, която намерихме тук, когато купихме къщата, и я включвам в контакта. После правя откос точно в средата на темето си.

— Мамо! — ахва Кейт.

— Какво? — върху рамото на Ана пада водопад от кестеняви кичури и тя внимателно ги вдига. — Това е само коса.

С поредното замахване на машинката Кейт започва да се усмихва. Сочи ми място, което съм пропуснала. Кичурче стърчи като гора. Сядам на обърната щайга от мляко и я оставям сама да обръсне другата половина на главата ми. Ана пропълзява в скута ми.

— После аз — умолява ме тя.

След час влизаме в мола, хванати за ръце — тройка плешиви момичета. Оставаме часове наред. Където и да отидем, към нас се обръщат глави и се разнася шепот. Красиви сме, три пъти по три.

Не отричайте — минавали сте покрай булдозер или товарен камион, оставен край магистралата след часове работа, и сте се чудили защо екипите, които поправят пътища, оставят оборудването си там, където всеки — имам предвид аз — може да го открадне. За пръв път откраднах камион преди години; изключих бъркачка на цимент от скорост на един хълм и наблюдавах как се блъска в караваната на строителна компания. Точно сега на километър и половина от къщата ми има камион за боклук; видях го да спи като слонче до купчина прегради тип „Джърси“ на магистрала 195. Ако зависеше от мен, не бих си избрал точно тази бричка, но на харизан кон зъбите не се гледат. След дребния ми сблъсък със закона бащата ми взе колата и я държи на паркинга в пожарната.

Да карам камион за боклук, се оказва адски различно от шофирането с колата ми. Първо, заемам целия шибан път. Второ, управлението му е като на танк — поне предполагам, че така би се управлявал танк, ако не се налагаше да се присъединиш към армия, бъкана от сковани, жадни за власт задници, за да се качиш на такъв. Трето — и най-неприятно, — хората забелязват приближаването ти. Завивам към подлеза, където Дан Дурасел живее в картонения си дом, а той се свива зад редицата си от столитрови бидони.

— Ей — викам, докато слизам от кабината, — аз съм.

На Дан обаче му е необходима цяла минута, за да събере смелост да надникне между дланите си, за да се увери, че е истина.

— Харесва ли ти бричката ми? — интересувам се.

Той предпазливо се надига и докосва набраздената от резки броня на камиона. После избухва в смях.

— Май джипът ти е вземал стероиди, момче. Натоварвам в кабината нужните ми материали. Колко жестоко ще е, ако просто паркирам камиона до някой прозорец, метна вътре няколко бутилки от своя Специалитет на подпалвача и се отдалеча с пълна скорост, докато мястото избухва в пламъци? Дан застава до вратата на шофьора. „Измий ме“ — написва в натрупаната мръсотия.