Джоди Пико - Споделен живот

— Мамо — изхлипва тя, — боли!

Сядам на ръба на леглото и я вземам в прегръдките си.

— Знам, миличка.

— Може ли да останеш?

Поклащам глава.

— Кейт е болна. Трябва да се върна при нея.

Ана се отдръпва.

— Но аз съм в болницата — възкликва тя. — Аз съм в болницата!

Поглеждам над главата й към Брайън.

— Какво й дават за болката?

— Много малко. Сестрата каза, че не прекаляват с обезболяващите, когато става дума за деца.

— Това е абсурдно! — ставам, а Ана изхлипва и стиска ръката ми. — Веднага се връщам, скъпа.

Спирам първата сестра, която успявам да намеря. За разлика от персонала в онкологията, тези не ги познавам.

— Преди един час й дадохме тиленол — обяснява жената. — Знам, че й е малко неприятно…

— Роксицет. Тиленол с кодеин. Напроксен. И ако лекарят не го е предписал, потърсете го и попитайте дали можем да й го сложим.

Сестрата настръхва.

— С цялото ми уважение, госпожо Фицджералд, занимавам се с това всеки ден и…

— Аз също.

Връщам се в стаята на Ана, нося педиатрична доза роксицет, който или ще облекчи болките й, или ще я приспи, за да не ги усеща. Влизам и виждам как големите ръце на Брайън се борят с лилипутска закопчалка на украшение — закопчават на врата на Ана медальон.

— Реших, че заслужаваш подарък, тъй като правиш подарък на сестра си — казва й той.

Разбира се, Ана трябва да получи отличие, задето дарява костния си мозък. Естествено, заслужава признание. Но, да си призная, мисълта да възнаградя някого за страданието му никога не ми е хрумвала. Всички ние го правим толкова отдавна.

Влизам и двамата поглеждат към мен.

— Виж какво ми даде татко! — възкликва Ана.

Протягам й пластмасовата чашка с лекарство — толкова беден заместител.

Малко след десет часа Брайън довежда Ана в стаята на Кейт. Движи се бавно, като старица, и се обляга на него за подкрепа. Сестрите й помагат да си сложи маска, престилка, ръкавици и калцуни, за да влезе — съчувствено нарушаване на правилника, защото децата обикновено не се допускат в изолатора.

Доктор Чанс застава до системата и вдига торбичката с костен мозък. Обръщам Ана, за да я види.

— Ето това — казвам й — ни даде ти.

Ана прави физиономия.

— Гадно е. Можете да го вземете .

— Този план звучи добре — съгласява се доктор Чанс и гъстият рубинен мозък започва да се влива в централната вена на Кейт.

Слагам Ана на леглото. Има място и за двете, рамо до рамо.

— Болеше ли? — пита Кейт.

— Малко — отговаря Ана и посочва към кръвта, която тече през маркучите в отвора в гърдите на Кейт. — А това боли ли?

— Не — понадига се. — Ана?

— Да?

— Радвам се, че дойде от теб.

Посяга към ръката й и я поставя точно под катетъра на централната вена — място, опасно близо до сърцето.

Двайсет и един дена след трансплантацията броят на белите кръвни телца на Кейт започва да нараства — признак, че организмът й е приел транспланта. Брайън настоява да ме заведе на вечеря, за да го отпразнуваме. Урежда частна медицинска сестра за Кейт, прави резервации в „Екс Оу“ и дори донася черна рокля от гардероба ми. Забравил е да вземе подходящи обувки и я съчетавам с оръфаните си обувки за излети.

Ресторантът е почти пълен. Веднага след като сядаме, сомелиерът идва да ни попита дали желаем вино. Брайън поръчва каберне совиньон.

— Изобщо знаеш ли дали е червено или бяло? — през всички тези години май не съм виждала Брайън да пие нещо друго, освен бира.

— Знам, че в него има алкохол, и знам, че празнуваме — вдига чашата си, току-що напълнена от сомелиера. — За семейството ни — е неговият тост.

Чукваме чашите си и отпиваме.

— Какво ще си поръчаш? — питам.

— Какво искаш да си поръчам?

— Филе. Така ще мога да го опитам. А аз ще си поръчам морски език — затварям менюто си. — Знаеш ли резултатите от последната проверка на кръвните телца?

Брайън поглежда надолу към масата.

— Надявах се, щом сме дошли тук, да успеем да се откъснем от всичко онова. Нали разбираш, просто да поговорим.

— И на мен ми се иска — признавам, но когато поглеждам към него, информацията, която напира на устните ми, е за Кейт, а не за нас. Нямам повод да го питам как е минал денят му — взел си е три седмици отпуск от службата. Свързани сме от и чрез болестта.

Отново замълчаваме. Оглеждам ресторанта и забелязвам, че оживените разговори се водят най-вече на маси, на които седят млади и енергични двойки. По-възрастните, онези с брачни халки, които проблясват, отразявайки блясъка на приборите им, се хранят, без да си подслаждат с разговори. Дали защото се чувстват толкова удобно заедно, че всеки от тях знае какво мисли другият? Или защото след определено време вече не остава какво да се каже?