Джоди Пико - Споделен живот

— Храним я два пъти на ден. Джес ще го прави, ако му напомняш.

— Има ли официален час за лягане? — пита Зан.

— Да — отговарям. — Истинският или този, който можеш да използваш, ако решиш да им отпуснеш допълнително време като специален подарък?

— Ана си ляга в осем часа — пояснява Брайън. — Джес — в десет. Нещо друго?

— Да — Зан бръква в джоба си и изважда чек на наше име. Сто хиляди долара.

— Сузан — мълвя поразена, — не можем да приемем.

— Знам колко струва. Известно ми е, че не можете да го покриете. Позволете ми.

Брайън взема чека и й го подава обратно.

— Благодаря ти, но вече сме покрили разноските.

Това е новина за мен.

— Как така?

— Момчетата от службата изпратиха призив и набраха дарения от други пожарникари — поглежда ме. — Разбрах едва днес.

— Наистина ли? — усещам как от плещите ми се смъква огромна тежест.

Той свива рамене.

— Те са ми братя — обяснява.

Обръщам се към Зан и я прегръщам.

— Благодаря ти, че ни предложи.

— Парите са тук, ако ви потрябват — отвръща тя.

Но не ни трябват. Поне това можем да направим.

— Кейт! — провиквам се на сутринта. — Време е да тръгваме!

На дивана Ана лежи свита в скута на Зан. Изважда палеца от устата си, но не казва „довиждане“.

— Кейт! — извиквам отново. — Тръгваме!

Джес се подсмихва над нинтендото си.

— Сякаш наистина ще тръгнеш без нея.

— Да, но тя не го знае. Кейт!

Въздъхвам и се отправям по стълбите към стаята й. Вратата е затворена. Почуквам леко, отварям я и заварвам Кейт да привършва с оправянето на леглото си. Кувертюрата е толкова опъната, че пуснеш ли отгоре й монета, ще отскочи; възглавниците са разбухнати и подредени в средата на леглото. Плюшените й животни, на този етап вече само реликви, седят на перваза, класирани по височина. Дори обувките в шкафа са сортирани, а бъркотията на плота на бюрото й е изчезнала.

— Е, добре — дори не съм я молила да разчисти. — Май съм сбъркала стаята.

Тя се обръща.

— В случай, че не се върна — казва.

Когато за пръв път станах майка, нощем лежах в леглото и си представях най-ужасните бедствия: ухапване на медуза, вкус на отровна ягода, усмивка на опасен непознат, гмуркане в басейн, който се оказва плитък. Едно дете може да пострада по толкова много начини, че изглежда почти невъзможно един човек сам да успее да го опази. Докато децата ми растяха, опасностите само се променяха: вдишване на лепило, игра с кибритени клечки, малки розови хапчета, продавани в съблекалните на основното училище. Можеш да будуваш цяла нощ, без да успееш да изброиш начините, по които е възможно да загубиш хората, които обичаш.

Сега, когато опасността е повече от хипотетична представа, ми се струва, че когато чуе, че детето му страда от смъртоносна болест, един родител може да реагира само по два начина: или рухва, или поема удара и се заставя да вдигне лице за още. В това отношение сигурно приличаме много на пациенти в болница.

Кейт лежи в полусъзнание на леглото си, а тръбите, забити в централната й вена, разцъфват като цветя от гърдите й. Химиотерапията я е накарала да повърне трийсет и два пъти и в устата й са се появили афти и мукоцити, които я карат да звучи като пациент с кистозна фиброза.

Обръща се към мен и се опитва да каже нещо, но вместо това изхрачва слуз.

— Задушавам се — изхриптява.

Повдигам смукателната тръба, която стиска в ръце, и почиствам устата и гърлото й.

— Ще го направя, докато си почиваш — обещавам. Ето как започвам да дишам вместо нея.

Онкологичното отделение е бойно поле и определено има йерархия в командването. Пациентите правят рутинните обиколки. Докторите влизат и излизат като герои завоеватели, но трябва да погледнат диаграмата на детето ти, за да се сетят какво е било положението при предишното им посещение. Медицинските сестри са опитните сержанти — те са тези, които са до теб, когато детето ти се тресе от температура, при която се налага да го изкъпят с лед, тези, които могат да те научат как да изплакваш централен венозен катетър или да предположат в коя от кухните на етажа вероятно са останали ледени близалки, да те упътят в кое химическо чистене премахват петната от кръв и химиотерапия. Сестрите знаят името на плюшения морж на дъщеря ти и й показват как да прави хартиени цветя, които да увие около стойката на системата си. Лекарите чертаят плана за бойните действия, но сестрите са тези, които правят конфликта поносим.

Опознаваш ги, както и те теб, защото заемат мястото на приятелите, които си имала в един предишен живот — животът преди диагнозата. Дъщерята на Дона например следва за ветеринар. Людмила от нощната смяна носи ламинирани снимки на остров Санибел, прикрепени като заклинания към стетоскопа й, защото иска да се премести там, след като се пенсионира. Уили, медицинският помощник, има слабост към шоколад и тризнаци на път.