Джоди Пико - Споделен живот

— Подобни процедури подлежат на специално разглеждане…

— Да, знам. Именно това ми казаха преди седмица. Обаждам се, защото все още никой не се е свързал с мен.

Тя ме превключва в режим на чакане, за да погледне папката ми. Чувам леко прищракване и после металическия глас на механичен оператор: „Ако желаете да се обадите…“

— Мамка му! — кресвам и затръшвам телефона.

Ана подава глава през вратата.

— Каза лоша дума.

— Знам — вдигам слушалката и натискам бутона за пренабиране. Изчаквам да мине цялото автоматично меню. Най-после стигам до жив човек.

— Връзката току-що прекъсна. Отново.

На жената са й необходими пет минути, за да запише същите цифри, имена и история, които вече съм дала на предшествениците й.

— Всъщност вече сме разгледали случая на дъщеря ви — уведомява ме служителката. — За съжаление, на този етап не мислим, че процедурата е в неин интерес.

Усещам как лицето ми пламва.

— А смъртта в неин интерес ли е?

Като част от подготовката за извличането на костен мозък трябва да давам на Ана фактори на растежа, както някога давах на Кейт след първата трансплантация на клетки от пъпната връв. Целта е да стимулираме развитието на костния мозък на Ана така, че когато настъпи времето да вземем клетките, да има достатъчно за Кейт.

Казали сме го и на нея, но единственото, което тя знае, е, че майка й и бие инжекция по два пъти на ден.

Използваме емлакрем, местен анестетик. Би трябвало да й попречи да усеща убождането на иглата, но въпреки това тя крещи. Чудя се дали я боли толкова, колкото ме боли мен, когато шестгодишната ми дъщеря ме гледа в очите и ми казва, че ме мрази.

— Госпожо Фицджералд — казва супервайзърът на отдел „Клиенти“ на застрахователната компания, — разбираме положението ви. Наистина.

— Не знам защо, но ми е трудно да го повярвам — контрирам. — Не знам защо, но се съмнявам, че имате дъщеря, чийто живот виси на косъм, и бордът ви не се е втренчил единствено в цената на трансплантацията.

Казала съм си, че няма да допусна да си изтърва нервите, но само след трийсет секунди разговор със застрахователната компания съм загубила битката.

— „АмериЛайф“ ще заплати деветдесет процента от това, което се сметне за разумно и обичайно за вливане на донорски лимфоцити. Ако обаче предпочетете да се спрете на трансплантация на костен мозък, сме готови да покрием десет процента от разноските.

Поемам си дълбоко въздух.

— Лекарите от борда ви, които са препоръчали това — каква е специалността им?

— Не виждам…

— Не е остра промиелоцитна левкемия, нали? Защото всеки онколог, завършил последен от випуска си в някое измислено медицинско училище в Гуам, ще ви каже, че вливането на донорски лимфоцити няма да помогне. Тогава след три месеца пак ще водим този разговор. Още повече, ако попитате лекар, който познава точното заболяване на дъщеря ми, ще ви увери, че повторението на приложено лечение няма да помогне на пациент с остра промиелоцитна левкемия, защото развиват съпротивление към него. Следователно „АмериЛайф“ е готова да даде пари на вятъра, но не и да ги похарчи за единственото, което навярно наистина е в състояние да спаси живота на детето ми.

На другия край на линията се надига тревожен мехур от мълчание.

— Госпожо Фицджералд — казва супервайзърът, — доколкото разбирам, ако следвате този ред, застрахователната компания ще заплати трансплантацията без проблеми.

— Да, но дотогава дъщеря ми може да не е жива, за да я направим. Не говорим за кола, на която е възможно да пробваме първо някоя употребявана част и ако не се получи, да поръчаме нова. Говорим за човешко същество. Човешко същество! Знаете ли какво изобщо означава, вие, автомати такива?

Този път очаквам щракването, с което връзката прекъсва.

Зан идва вечерта, преди да постъпим в болницата за началото на режима на Кейт за подготовка за трансплантацията. Позволява на Джес да й помогне да подреди подвижния си кабинет, приема телефонно обаждане от Австралия, после идва в кухнята, за да й обясним с Брайън ежедневните задачи.

— Ана ходи на гимнастика във вторник — започвам. — В три часа. По някое време тази седмица трябва да дойде камионът за разнасяне на бензин.

— В сряда вдигат боклука — допълва Брайън.

— Не влизай с Джес в двора на училището. Очевидно е анатема за шестокласниците.

Тя кима, слуша и дори си води бележки, а после казва, че има няколко въпроса.

— Рибката…