Джоди Пико - Споделен живот

— Тази барака — казва Дан.

— Да. Няма да липсва на никого.

— Там живее онзи плъх.

— Вече не — отвръщам.

— Но плъхът…

— Животните умеят сами да си намират път през огъня — уверявам го. — Плъхът ще се справи. Успокой се.

— Ами вестниците? Има снимки от убийството на президента Кенеди…

Изведнъж ме осенява, че плъхът по всяка вероятност не е гризач, а друг бездомник — бездомник, който използва бараката като заслон.

— Дан, какво ми казваш, че някой живее там, вътре?

Той поглежда към бушуващите пламъци и очите му се наливат със сълзи. После повтаря собствените ми думи:

— Вече не.

Както отбелязах, бях на единайсет, но и днес не мога да ви обясня как съм стигнал от къщата ни в Апър Дарби до центъра на Провидънс. Предполагам отнело ми е няколко часа; вероятно съм вярвал, че с новото си невидимо наметало на супергерой мога просто да изчезна и да се появя на някое съвсем друго място.

Изпитах се. Пързалях се през бизнес квартала и наистина хората минаваха точно покрай мен, приковали очи в пукнатините на тротоара или загледани право напред като корпоративни зомбита. Минах покрай дълга стена от огледално стъкло на една сграда и видях отражението си. Но колкото и физиономии да правех, колкото и дълго да стоях там, никой от минувачите покрай мен не обели и дума.

В края на деня се озовах насред кръстовище, точно под светофар, сред клаксоните на таксита, кола, която завиваше рязко наляво и две ченгета, които хукнаха да ме издърпат, преди да съм се убил. Когато дойде да ме вземе от участъка, баща ми попита какво, по дяволите, съм си въобразявал.

Не бях си въобразявал нищо. Просто се опитвах да стигна до място, където да ме забележат.

Първо си свалям ризата и я потапям в локва отстрани на пътя, а после я увивам около главата и лицето си. Димът вече се надига — яростни черни облаци. В тъпанчетата на ушите ми отеква воят на сирени. Но съм обещал на Дан.

Най-напред ме удря горещината — стена, по-солидна, отколкото изглежда, формата на сградата изпъква през очите ми, оранжев рентгенов лъч. Вътре димът е невероятно гъст, не виждам какво има дори на половин метър пред мен.

— Плъх! — изкрещявам и вече съжалявам за това, защото димът нахлува в гърлото ми и го разранява, а гласът ми преграква. — Плъх!

Няма отговор. Колибата не е толкова голяма. Смъквам се на четири крака и запълзявам напред.

Имам само един определено лош момент, когато случайно поставям ръката си върху нещо метално; в следващата секунда предметът се превръща в огромна дамга. Кожата ми залепва за него, незабавно се надигат мехури. В мига, в който падам върху нечий обут в ботуш крак, вече плача, убеден, че никога няма да се измъкна. Напипвам пътя си по тялото на Плъха, премятам отпуснатото му тяло през рамо и със залитане се отправям обратно навън.

По някаква прищявка на Бог успяваме да излезем. Навън спират пожарни и насочват помпите. Може би баща ми е там. Оставам под прикритието на дима, стоварвам Плъха на земята. С лудо биещо сърце хуквам в обратна посока. Останалата част от спасяването е за хората, които действително искат да бъдат герои.

Питали ли сте се някога как всички ние сме се озовали тук? Имам предвид на Земята. Забравете песента и танца за Адам и Ева, за които съм наясно, че са глупости. Баща ми харесва мита на индианците пони, които вярват, че божествата на звездите населили света: Вечерница и Зорница се натиснали и създали първото момиче на света. Първото момче се родило от Слънцето и Луната. Човешките същества се появили на света, яхнали торнадо.

Господин Хюм, учителят ми по природни науки, ни обясни за първичната супа с природни газове, кална течност и въглерод, която някак си се втвърдила в едноклетъчни организми, наречени динофлагелати… което според мен звучи по-скоро като болест, предавана по полов път, отколкото като начало на еволюционна верига. Но дори и след като се е стигнало дотам, скокът от амеба към маймуна, а оттам към цял мислещ човек все пак е огромен.

Наистина е удивително, че в каквото и да вярваш, е била необходима дейност, за да се стигне от етапа, в който не е имало нищо, до този, в който всички подходящи неврони припламват и щракат, за да вземаме решения.

Още по-невероятно е, че дори и след като вземането на решения се превърне във втора природа за нас, все пак успяваме да го оплескаме.

В събота сутринта отивам в болницата с Кейт и майка ми. И трите полагаме усилия да се преструваме, че възбуденият от мен процес няма да започне само след два дни. Човек би си помислил, че е трудно, но всъщност е много по-лесно от алтернативата. Семейството ми се слави с това, че се лъжем сами чрез премълчаване: просто не говорим и готово! Няма да има дело, няма да има отказ на бъбреците, няма да има никакви тревоги.