Джоди Пико - Споделен живот

Там заварвам дребен пълен мъж с кърпа на звезди и ивици над посивяващите си къдрици. Облечен е в екип за йога и прави упражнения тай чи.

— Зает съм — изсумтява Берген.

— Значи ставаме двама, докторе. Аз съм Камбъл Александър, адвокатът, който помоли за документите на момичето на Фицджералд.

Психиатърът протяга ръце напред и издишва.

— Изпратих ви ги.

— Изпратихте ми документите на Кейт Фицджералд. На мен ми трябват тези на Ана Фицджералд.

— Знаете ли — отговаря той, — моментът не е особено удобен…

— Не желая да прекъсвам тренировката ви — сядам и Съдия ляга в краката ми. — Както казах, Ана Фицджералд? Имате ли някакви документи от Комисията по етика, свързани с нея?

— Комисията по етика никога не е заседавала във връзка с Ана Фицджералд. Сестра й е пациентката.

Наблюдавам как извива гърба си, а после се навежда напред.

— Имате ли представа колко пъти Ана Фицджералд е била амбулаторен и хоспитализиран пациент в болницата?

— Не — отвръща Берген.

— Преброих осем.

— Но процедурите невинаги се свеждат до вниманието на Комисията по етика. Когато лекарите се съгласяват с желанието на пациента и обратното, конфликт няма. Няма причина дори да сме чували за това — доктор Берген сваля крака, който е вдигнал във въздуха, посяга към кърпа и избърсва подмишниците си. — Всички работим на пълен работен ден, господин Александър. Ние сме психиатри, медицински сестри, лекари, учени и изповедници. Не търсим допълнителни проблеми.

С Джулия се облегнахме на шкафчето ми и продължихме да спорим за Дева Мария. Опипвах чудодейния й медал — е, всъщност посегнах към ключицата й, а медалът ми се изпречи на пътя.

— Ами ако — попитах, — ами ако е била просто обикновено момиче, което е загазило и е измислило гениален начин да се измъкне от неприятностите?

Джулия едва не се задави.

— Мисля, че за тези думи могат дори да те изхвърлят от епископалната църква, Камбъл.

— Само си помисли — на тринайсет години си или на колкото там са се чукали, — имаш приятно преживяване в сеното с Йосиф и преди да се усетиш, тестът ти за бременност излиза положителен. Трябва или да се изправиш пред гнева на баща си, или да измислиш някаква убедителна история. Кой ще ти възрази, ако кажеш, че това дете ти го е направил Бог? Не смяташ ли, че бащата на Мария си е мислил: „Мога да я затворя вкъщи… но ако това предизвика мор?“.

Точно тогава отворих шкафчето си и от него се изсипаха стотина презерватива. Група момчета от отбора по гребане излязоха от скривалищата си и се разсмяха като хиени.

— Решихме, че може да ти потрябват още — осведоми ме едно от тях.

Какво ми оставаше да направя? Усмихнах се.

Преди да се усетя, Джулия се беше отдалечила. За момиче бягаше дяволски бързо. Настигнах я едва когато училището се бе превърнало в далечно петно зад гърба ни.

— Джул — изобщо нямах представа как да продължа. Не за пръв път разплаквах момиче, но за пръв път това караше и мен самия да изпитвам болка. — Трябваше ли да ги размажа всичките? Това ли искаш?

Тя рязко се обърна.

— Какво си им казал за нас, докато се преобличате?

— Не съм им казвал нищо.

— Какво си казал на родителите си за нас?

— Нищо — признах.

— Майната ти — извика ми и пак хукна.

Вратите на асансьора се отварят на третия етаж и ето я Джулия Романо. За миг оставаме загледани един в друг, после Съдия става и започва да върти опашка.

— Надолу ли слизаш?

Тя влиза и натиска бутона за фоайето, който вече свети. Но движението я кара да се наведе към мен, така че усещам аромата на косата й — ванилия и канела.

— Какво правиш тук? — пита тя.

— Силно се разочаровам от състоянието на американското здравеопазване. А ти?

— Имах среща с онколога на Кейт, доктор Чанс.

— Предполагам, това означава, че делото все още продължава?

Джулия поклаща глава.

— Не знам. Никой в семейството не отговаря на обажданията ми, освен Джес, а той го прави, подтикван единствено от хормоните си.

— Ходи ли в…

— Стаята на Кейт? Да. Не ме пуснаха. Нещо свързано с диализата.

— И на мен заявиха същото.

— Ако говориш с нея…

— Виж — прекъсвам я, — докато Ана не ми каже обратното, трябва да предполагам, че след три дни имаме изслушване. Ако е така, с теб се налага да седнем и да разберем какво, по дяволите, става с живота на това дете. Искаш ли кафе?

— Не — отвръща Джулия и понечва да се отдалечи.