Джоди Пико - Споделен живот

— Паднала е и за известно време загуби съзнание. И умственото й състояние се промени.

Завеждат ни в една от стаите. Вътре възрастна жена лежи на пода, дребничка, с фини кости като на птичка. От темето й се стича кръв. Ако се съди по миризмата, загубила е контрол над червата си.

— Здравей, скъпа — казвам и се навеждам към нея. Посягам към ръката й. Кожата й е тънка като креп. — Можеш ли да стиснеш пръстите ми? — А към сестрата добавям: — Как се казва?

— Елди Бригс. На осемдесет и седем е.

— Елди, ще ти помогнем — успокоявам я и продължавам да се опитвам да стигна до съзнанието й. — Тилната й област е пострадала. Ще ми трябва твърдата носилка.

Ред хуква към линейката да я донесе, а аз измервам кръвното налягане и пулса на Елди. И двете са извън нормата.

— Болят ли те гърдите?

Жената простенва, но поклаща глава и потръпва.

— Ще трябва да ти сложим яка, скъпа, нали така? Май си си ударила доста главата.

Ред се връща с носилката. Вдигам глава и отново поглеждам към сестрата.

— Знаем ли дали промяната в усещанията й е в резултат на падането, или сама го е причинила?

Тя поклаща глава.

— Никой не е видял как се е случило.

— Разбира се — измърморвам под нос. — Трябва ми одеяло.

Ръката, която ми го подава, е малка и трепереща. До момента съвсем съм забравил, че Ана е с нас.

— Благодаря, скъпа — казвам и отделям време да й се усмихна. — Искаш ли да ми помогнеш? Може ли да застанеш до краката на госпожа Бригс?

Тя кимва с побеляло лице и прикляква долу. Ред подравнява носилката.

— Сега ще те завъртим, Елди… на три…

Броим, обръщаме я, привързваме я. От движението от раната на скалпа й отново шурва кръв.

Качваме я в линейката. Ред се отправя към болницата, а аз се движа из малкото претъпкано пространство отзад, закачам кислородните торби, приготвям останалите неща.

— Ана, ще ми подадеш ли системата? — казвам и започвам да режа дрехите на Елди. — Още ли сте с нас, госпожо Бригс? Сега е ред на малка игличка — продължавам. Намествам ръката й и се опитвам да намеря вена, но те приличат на съвсем слаб отпечатък от молив. Синьо-сиви сенки. На челото ми избива пот. — Не мога да го направя с двайсета. Ана, можеш ли да намериш двайсет и втора?

Не ми помага това, че пациентката стене и плаче. Линейката се люшка напред-назад, взема завои, набива спирачки, а аз се опитвам да вкарам по-малката игла във вената.

— По дяволите! — промърморвам и я захвърлям на пода.

Правя бърз сърдечен масаж, вземам радиото и се обаждам в болницата, за да им съобщя, че идваме.

— Пациентката е на осемдесет и седем, претърпяла е падане. В съзнание е и отговаря на въпроси. Кръвното й е сто трийсет и шест на осемдесет и три, пулсът сто и трийсет и неравномерен. Опитах се да отворя вена, но нямах късмет. Има рана на тила, но в момента положението е овладяно. Поставих я на кислород. Някакви въпроси?

В светлината на фаровете на приближаващия камион виждам лицето на Ана. Камионът завива, светлината се измества и осъзнавам, че дъщеря ми държи ръката на непознатата.

На входа на спешното отделение в болницата сваляме носилката от линейката и я вкарваме през автоматичните врати. Вътре вече ни очаква екип от лекари и сестри.

— Все още говори — информирам ги.

Медицински помощник почуква по тънките й китки.

— Боже Господи!

— Да, точно затова не намерих вена. Трябваха ми педиатрични маншети, за да й измеря кръвното.

Внезапно си спомням за Ана, която стои на вратата с широко отворени очи.

— Татко? Ще умре ли госпожата?

— Смятам, че вероятно е претърпяла удар… но ще оцелее. Слушай, защо не почакаш там, на някой стол? Ще изляза най-много след пет минути.

— Татко? — казва тя и аз се спирам на прага. — Няма ли да е страхотно, ако всички бяха като нея?

Тя не гледа на нещата като мен — че Елди Бригс е кошмар за всеки парамедик, че вените й са целите надупчени, че състоянието й е нестабилно и повикването изобщо не беше от хубавите. Има предвид друго: каквото и да й има на Елди Бригс, може да бъде поправено.

Влизам вътре и продължавам да давам на екипа на спешното отделение необходимата информация. След десетина минути привършвам с документите и отивам да потърся дъщеря си в чакалнята, но тя е изчезнала.

Заварвам Ред да слага на носилката чисти чаршафи и да закопчава възглавница на мястото й.

— Къде е Ана?

— Мислех, че е с теб.

Поглеждам към единия коридор, после по другия. Виждам единствено уморени лекари, други парамедици, групички зашеметени хора, които пият кафе и се надяват на най-добрия изход.