Джоди Пико - Споделен живот

В спомените си все още виждам лампичките — червени, сини и жълти — как блещукат над дърво, отрупано като ескимос в Бали.

— И така, сутринта на Коледа родителите ми дойдоха у съседа да ме вземат. И двамата изглеждаха ужасно, но когато ме заведоха у дома, под дървото имаше подаръци. Бях толкова въодушевен, намерих този с моето име и го отворих. Оказа се червена количка — нещо, което щеше да е страхотно за тригодишно хлапе, но не и за мен, а освен това я бях виждал в магазина на болницата, също и останалите подаръци, които получих през онази година. Както можеше да се очаква, по дяволите — угасям фаса на бедрото на дънките си. — Не казаха дори една дума за дървото — продължих. — Това означаваше да израснеш в това семейство.

— Мислите ли, че с Ана е същото?

— Не. Нея я забелязват, защото е част от големия им план за Кейт.

— Как родителите ви решават кога Ана ще окаже медицинска помощ на Кейт? — продължава да пита.

— Казвате го така, сякаш става дума за някакъв процес. Все едно наистина има избор.

Тя вдига глава.

— Няма ли?

Не й обръщам внимание, защото въпросът е реторичен, и се заглеждам през прозореца. В двора все още стърчи пънът на онзи смърч. Никой в семейството никога не прикрива грешките си.

Бях седемгодишен, когато си втълпих идеята да прокопая тунел до Китай. Колко трудно можеше да е, мислех си — права линия, тунел? Взех от гаража лопата и започнах да копая дупка, широка точно толкова, колкото да мина през нея. Всяка нощ я покривах със стар найлон, в случай че завали. Работих по нея четири седмици, камъните се забиваха в ръцете ми и оставяха рани като от битка, а около краката ми се увиваха корени.

Това, което не бях отчел, бяха високите стени, които се издигаха около мен, и недрата на земята, които пареха под маратонките ми. Копаех право надолу и безнадеждно се загубих. В един тунел човек трябва сам да си осветява пътя, а никога не ме е бивало особено в това.

Извиках и баща ми ме намери след секунди, макар да бях сигурен, че съм чакал поне няколко живота. Той пропълзя в дупката, разкъсван между желанието да ме похвали за усърдния ми труд и да ми се скара заради глупостта ми.

— Можеше да рухне отгоре ти! — възкликна и ме вдигна горе.

Сега, когато бях горе, осъзнах, че дупката ми изобщо не е дълбока цели километри. Баща ми стоеше на дъното, а тя му стигаше само до гърдите.

Знаете ли, тъмнината е нещо относително.

По-малко от десет минути са необходими на Ана, за да се пренесе в стаята ми в пожарната. Докато подрежда дрехите си в чекмедже и слага четката си за коса до моята на тоалетката, отивам в кухнята, където Поли приготвя вечеря. Момчетата чакат обяснение.

— Известно време ще остане с мен — обявявам. — Трябва да уредим някои неща.

Цезар вдига поглед от списанието си.

— С нас ли ще идва на обекти?

Не съм се замислял за това. Може би ще ни бъде нещо като помощник, ще отклони мисълта й от проблемите.

— Знаеш ли, може и да го направи.

Поли се обръща. Тази вечер приготвя телешка фахита.

— Всичко наред ли е, капитане?

— Да, Поли, благодаря, че попита.

— Ако някой я разстройва — заканва се Ред, — вече ще трябва да мине през нас четиримата, за да стигне до нея.

Останалите кимват. Чудя се какво ли ще си помислят, ако им призная, че хората, които разстройват Ана, сме аз и Сара.

Оставям момчетата да довършат приготовленията за вечеря и се връщам в стаята си, където Ана седи на второто легло, подвила крака под себе си.

— Здрасти — казвам, но тя не отговаря.

Минава един миг, преди да забележа, че е със слушалки, от които в ушите й гърми един Бог знае каква музика.

Вижда ме, спира музиката и сваля слушалките, които увисват на врата й като гердан.

— Здрасти.

Сядам на крайчеца на леглото и я поглеждам.

— И така. Искаш ли, ъъъ, да правим нещо?

— Какво например?

Свивам рамене.

— Не знам. Да играем на карти?

— Имаш предвид покер?

— На покер, на риба. Каквото и да е.

Поглежда ме внимателно.

— На риба ли?

— Искаш ли да ти сплета косата на плитки?

— Татко — пита Ана, — добре ли си?

Чувствам се по-удобно, докато се втурвам в сграда, която рухва около мен, отколкото докато се мъча да я накарам да се отпусне.

— Просто… просто искам да знаеш, че можеш да правиш тук каквото пожелаеш.

— Има ли проблем да оставя в банята кутия тампони?

Лицето ми незабавно почервенява и сякаш е заразно, същото става и с Ана. Имаме само една жена пожарникар, която работи на непълни смени, а и банята на жените е на по-долен етаж. Но все пак…