Джоди Пико - Споделен живот

— А Ана?

Кейт започва да нагъва одеялото над скута си.

— Имаше една година, когато всеки празник — имам предвид, дори Деня на загиналите във войните — бях в болницата. Не беше нарочно, разбира се, но така се случи. Сложихме елха в стаята ми за Нова година, търсихме великденски яйца в закусвалнята и молихме за почерпка на Хелоуин в ортопедичното отделение. Ана беше шестгодишна и изпадна в страхотен гняв, защото не й позволиха да донесе фойерверки за Четвърти юли — всички тези кислородни палатки — Кейт ме поглежда. — Тя избяга. Не че отиде далеч или нещо подобно — мисля, че стигна само до фоайето, преди да я хвана. Щяла да си намери друго семейство, така ми обяви. Както казах, беше само на шест и никой не го прие на сериозно. Но аз се чудех какво ли щеше да бъде, ако бях нормална, затова напълно разбирах защо и тя се пита същото.

— Когато не си болна, с Ана разбирате ли се?

— Предполагам, като всички останали сестри сме. Караме се кой компактдиск да пуснем, говорим си за симпатични момчета, крадем си лака за нокти. Тя ми рови в нещата и аз викам; аз бъркам в нейните и тя опищява къщата. Понякога е страхотна. А друг път ми се иска да не се беше раждала.

Звучи толкова познато, че се ухилвам.

— Имам сестра близначка. Всеки път, когато го казвах, майка ми ме питаше дали наистина мога да си представя да съм единствено дете.

— А можехте ли?

Разсмивам се.

— О… определено имаше случаи, когато можех да си представя живота без нея.

Кейт дори не се усмихва.

— Разбирате ли — признава ми тя, — при нас сестра ми е тази, която винаги е трябвало да си представя живота без мен.

На осем години Кейт е дълга плетеница от ръце и крака, нещо, което прилича повече на същество, изтъкано от светлина и чистачки за лула, отколкото на момиченце. Надниквам в стаята й за трети път тази сутрин и я намирам облечена в още една различна дреха — рокля, бяла на червени черешки.

— Ще закъснееш за собствения си рожден ден — подканям я.

Кейт се бори с горнището, но накрая съблича роклята.

— Приличам на мелба.

— На този свят има и по-лоши неща от това — изтъквам.

— Ако беше на мое място, коя пола щеше да облечеш — розовата или раираната?

Поглеждам двете купчинки на пода.

— Розовата.

— Райетата не ти ли харесват?

— Тогава облечи нея.

— Ще сложа черешките — решава и се обръща да вземе роклята. На задната част на бедрото й има синина, голяма колкото половин долар, черешка, която е оставила отпечатък през плата.

— Кейт — питам, — какво е това?

Тя се извива и поглежда към мястото, което й соча.

— Сигурно съм се ударила.

От пет години Кейт е в ремисия. Отначало, макар че трансплантът сякаш работеше, не спирах да чакам някой да ми заяви, че е станала грешка. Когато Кейт се оплака, че я болят краката, мигновено я заведох при доктор Чанс, убедена, че болестта се завръща, за да установя, че маратонките са й станали малки. Когато паднеше, вместо да целуна удареното, я питах дали всичко с плателетите й е наред.

Синината се получава, когато има кървене на тъканите под кожата. Обикновено — но невинаги — е вследствие на травма.

Споменах ли, че изминаха цели пет години?

Ана подава глава в стаята.

— Татко казва, че току-що е пристигнала първата кола и не го е грижа дали Кейт ще слезе долу, облечена в чувал. Какво е чувал?

Кейт навлича роклята през главата си, вдига подгъва и потрива синината.

— Хм — казва тя.

На долния етаж има двайсет и петима второкласници, торта във формата на еднорог и дете от местния колеж, наето да изработва мечове, мечки и корони от балони за надуване. Кейт отваря подаръците си — огърлици от блестящи мъниста, комплекти с най-различни игри, принадлежности за Барби. Запазва за най-накрая най-голямата кутия — тази от мен и Брайън. В стъклена купа плува златна рибка с ветрилообразна опашка.

Кейт от цяла вечност иска домашен любимец. Но Брайън е алергичен към котки, а кучетата изискват много внимание, затова стигаме до това решение. Кейт е на върха на щастието. Не изпуска аквариума от ръцете си през останалата част от партито. Нарича рибката Херкулес.

По-късно, докато разчистваме, се взирам в златната рибка. Ярка като монета, тя плува в кръг, доволна, че не отива никъде.

Необходими са ти само трийсет секунди, за да осъзнаеш, че ще отмениш плановете си, заличавайки всичко, което си бил така самонадеян да впишеш в графика си. За шейсет секунди разбираш, че дори и да си се подвел да помислиш така, не живееш нормален живот.