Джоди Пико - Споделен живот

Майка ми ме прегръща по-силно.

— Ще говорим със съдията и ще му обясним. Можем да оправим всичко — казва тя. — Всичко.

Тези са думите, които единствено някога съм искала да чуя, и кимвам.

Има неочаквана утеха в това да си в онкологичното крило на болницата, чувството, че съм член на клуба. Всички, от добросърдечния помощник при паркиране, който ни пита дали ни е за пръв път, до купищата деца с розови купички за повръщане, пъхнати под мишница като плюшени мечета — всички тези хора са преживели същото преди нас, а колкото повече сме, толкова сме по-сигурни.

Качваме се с асансьора на третия етаж в кабинета на доктор Харисън Чанс. Самото му име ме дразни. Защо не доктор Виктор?

— Закъснява — обръщам се към Брайън, докато си поглеждам часовника за двайсети път.

На перваза има увивно растение, станало вече кафяво. Надявам се лекарят да го бива повече с хората, отколкото с цветята.

За да забавлявам Кейт, която започва да хленчи, надувам една гумена ръкавица и я извивам във формата на огромен балон. На шкафа за ръкавици до мивката има голям надпис, който предупреждава родителите да не правят точно това. Мятаме балона напред-назад като при волейбол, докато доктор Чанс не влиза, без дори с една дума да се извини за забавянето си.

— Господин и госпожо Фицджералд.

Той е висок и слаб като клечка, с пронизващи сини очи, уголемени от дебели очила, и здраво стиснати устни. Зърва импровизирания балон в едната ръка на Кейт и се намръщва.

— Виждам, че вече имаме проблем.

С Брайън се споглеждаме. Този, безсърдечният ли ще ни води през войната, нашият генерал, нашият рицар в блестяща броня? Преди да сме успели дори да изречем обясненията си, доктор Чанс взема един маркер и рисува на латекса лице, допълнено с очила с телена рамка като неговите.

— Ето — казва той и с усмивка, която го променя, подава балона обратно на Кейт.

Виждам сестра си Сузан само веднъж или два пъти годишно. Живее на по-малко от час и на няколко хиляди философски убеждения разстояние от нас.

Доколкото разбирам, Сузан получава много пари, за да командори хората, което теоретично означава, че се е подготвяла за работата си върху мен. Баща ни умря, докато косеше ливадата на четирийсет и деветия си рожден ден; майка ни така и не се оправи след случилото се. Сузан, която е десет години по-голяма от мен, се нагърби с това, което трябваше да се свърши: следеше да си пиша домашните, подаваше документи за кандидатстване в юридически училища и хранеше големи мечти. Беше умна и красива и винаги, във всеки момент знаеше какво да каже. Можеше да вземе всяка катастрофа и да намери логичната противоотрова, за да излекува последствията — ето защо е толкова успешна в работата си. Чувстваше се също толкова удобно в съвещателна зала, колкото и когато тичаше в квартала. Изглеждаше така, сякаш прави всичко лесно. Кой не би искал да има за ролеви модел жена като нея?

Първият удар, който й нанесох, беше, че се омъжих за човек, който не е учил в колеж. Вторият и третият бяха двете ми бременности. Предполагам, след като не станах следващата Глория Олред, Сузан се е почувствала в правото си да ме смята за неудачница. И приемам, че досега съм била права, като не се мислех за такава.

Не ме разбирайте погрешно, тя обича племенниците си. Изпраща им дърворезби от Африка, раковини от Бали, шоколади от Швейцария. Джес иска остъклен кабинет като нейния, когато порасне.

— Не можем всички да бъдем леля Зан — обяснявам му, но всъщност имам предвид, че аз не мога да бъда като нея.

Не си спомням коя от двете ни първа спря да отговаря на телефонните обаждания, но така беше по-лесно. Няма нищо по-лошо от мълчанието, увиснало като тежки мъниста върху прекалено деликатен разговор. Затова минава цяла седмица, преди да взема телефонната слушалка. Набирам директния номер.

— Тук е телефонната линия на Сузан Крофтън — казва някакъв мъж.

— Да — отвръщам и се поколебавам. — Тя там ли е?

— Има среща.

— Моля ви… — поемам си дълбоко въздух. — Моля ви, кажете й, че се обажда сестра й.

След миг в ухото ми потича спокоен хладен глас:

— Сара. Отдавна беше.

Тя е тази, при която изтичах, когато получих първия си менструален цикъл; тя е тази, която ми помогна да излекувам разбитото си за пръв път сърце; ръката, към която посягах посред нощ, когато вече не можех да си спомня на коя страна баща ни разделяше косата си или как звучеше смехът на майка ни. Каквато и да е сега, преди всичко това, тя беше моята придобита по рождение най-добра приятелка.