Джоди Пико - Споделен живот

— Ана! — прави крачка към мен тя.

Зад нея Кейт извиква:

— Мамо, о, мамо… нещо ме боли, повикай сестрата! Майка ми се извръща наполовина. Кейт се е свила на едната си страна и косата й се е разпиляла по лицето. Мисля, че през завесата й сестра ми гледа към мен, но няма как да съм сигурна.

— Мамо — простенва тя, — моля те!

За миг майка ми остава разкъсана помежду ни, застинала като уловена в сапунен мехур. Премества поглед от Кейт към мен, после обратно.

Сестра ми изпитва болка, а аз съм облекчена. Какво говори това за характера ми?

Последното, което виждам, докато избягвам от стаята, е как майка ми натиска бутона за повикване на сестрата отново и отново, сякаш е механизъм за задействане на бомба.

Не мога да се скрия в закусвалнята, във фоайето или където и да било другаде, където ще очакват да отида, затова се качвам по стълбите до шестия етаж, където е родилното отделение. В чакалнята има само един телефон и в момента говорят по него.

— Два килограма и осемстотин грама — съобщава мъжът и се усмихва толкова широко, че лицето му сякаш ще се разцепи на две. — Съвършена е.

Дали родителите ми са се държали така при раждането ми? Дали баща ми е звънял по телефона, дали е преброил пръстчетата на ръцете и краката ми, убеден, че е видял най-идеалния брой във вселената? Дали майка ми ме е целунала по главичката и е отказала да позволи на сестрата да ме вземе, за да ме почистят? Или просто са ме предали в ръцете на специалистите, защото истинската награда е висяла между корема ми и плацентата?

Новият баща най-после затваря и се смее на абсолютно нищо.

— Поздравления — казвам, когато всъщност искам да му кажа да вземе бебето си и да го прегърне здраво, да окачи луната на ръба на креватчето му и да изпише името му със звезди така, че то никога, никога да не му причини това, което аз причиних на родителите си.

Обаждам се на Джес да дойде да ме вземе. След двайсет минути паркира пред главния вход. Шериф Стакхаус вече е уведомен за изчезването ми и чака пред вратата, когато излизам.

— Ана, майка ти ужасно се разтревожи за теб. Обади се на баща ти. Той ни накара да претърсим болницата, от пода до тавана.

Поемам си дълбоко дъх.

— Тогава й кажи, че съм добре — отвръщам и се мятам до шофьора през вратата, която Джес вече ми е отворил.

Малко по-нататък брат ми отбива и запалва „Мерит“, макар да знам със сигурност, че каза на майка ми, че е спрял цигарите. Усилва музиката и удря с длан по ръба на волана. Едва когато слизаме от магистралата на изхода за Апър Дарби, спира радиото и намалява.

— И така, тя побесня ли?

— Повикала е татко от работа.

В нашето семейство повикването на баща ми от работа се смята за ужасно престъпление. Работата му е свързана със спешни случаи и критични ситуации; каква криза би могла да възникне у нас, която да се сравнява с това?

— Последния път, когато повика татко от работа — осведомява ме Джес, — поставяха диагноза на Кейт.

— Супер — отвръщам и скръствам ръце на гърдите си. — Това ме кара да се чувствам много по-добре.

Джес просто се усмихва и издухва кръгче цигарен дим.

— Сестричке — казва той, — добре дошла в Тъмната страна.

Нахлуват като ураган. Кейт едва успява да погледне към мен, преди баща ми да я изпрати в стаята ни. Майка ми захвърля първо чантичката си, а после ключовете за колата и се приближава към мен.

— Добре — казва тя. Гласът й е невероятно напрегнат, сякаш ще се счупи. — Какво става?

Прочиствам гърлото си.

— Наех си адвокат.

— Очевидно — майка ми сграбчва безжичния телефон и ми го подава. — А сега го разкарай.

Коства ми огромно усилие, но успявам да поклатя глава и да запратя телефона сред възглавниците на дивана.

— Ана, помогни ми да…

— Сара!

Гласът на баща ми изсвистява като брадва, застава помежду ни и ни кара да се обърнем към него.

— Мисля, че трябва да дадем на Ана възможност да ни обясни. Съгласихме се да й дадем възможност, нали така?

Навеждам глава.

— Не искам да го правя повече.

Тези думи възпламеняват гнева на майка ми.

— Ана, знаеш ли какво? И аз не искам! Всъщност, и Кейт не иска. Но това не е нещо, за което имаме избор.

Въпросът е, че аз имам избор. И точно затова трябва да го направя аз.

Майка ми надвисва над мен.

— Отишла си при адвокат и си го накарала да повярва, че става въпрос за теб, а не е така. Става въпрос за нас . За всички нас…

Ръцете на баща ми се обвиват около раменете й и ги стисват. Той се навежда към мен и аз подушвам пушек. Дошъл е от нечий друг огън, за да попадне право в средата на този, и това е единственото, което ме притеснява, нищо друго.