Джоди Пико - Споделен живот

— Имам среща с господин Александър. В четири часа.

— Гласът ви — казва тя. — По телефона не ми се сторихте толкова…

„Млада?“ Тя се усмихва неловко.

— По принцип не се занимаваме със случаи на малолетни. Ако искате, мога да ви предложа имената на няколко практикуващи адвокати, които…

Поемам си дълбоко дъх.

— Всъщност — прекъсвам я, — грешите. В случаите „Смит срещу Уейтли“, „Едмъндс срещу Женската болница“ и „Джером срещу окръг Провидънс“ всички тъжители са били на възраст под осемнайсет. И трите дела са приключили с решения в полза на клиентите на господин Александър. При това трите случая са само от последната година .

Секретарката примигва, а по лицето й плъзва бавна усмивка, все едно е решила, че все пак може и да ме хареса.

— Като се замисля, защо не почакате в кабинета му? — предлага тя и става, за да ми покаже пътя.

Дори и да прекарам всяка минута от остатъка от живота си в четене, не вярвам да успея да изчета думите, покрили стените на кабинета на Камбъл Александър, ескуайър. Пресмятам: ако на всяка страница има по четиристотин думи или някъде толкова, а всеки от юридическите томове е около четиристотин страници, и са по двайсет на всеки рафт и по шест рафта в библиотека — е, говорим за деветнайсет милиона думи, при това покрили само част от отсрещната стена.

Оставам сама в кабинета достатъчно дълго, за да забележа как бюрото му е толкова чисто, та можеш да играеш китайски футбол на бележника му, няма нито една снимка на жена, дете или дори на самия него; и въпреки факта, че стаята е безупречно чиста, на пода се мъдри кана с вода.

Установявам, че съм започнала да си измислям обяснения: плувен басейн за армия от мравки. Някакъв примитивен овлажнител. Фата моргана.

Почти успявам да се убедя в последното и се навеждам, за да го докосна и да разбера дали е истински, когато вратата се отваря със замах. Практически падам от стола си и това ме поставя лице в лице с немска овчарка, която ме пронизва с поглед, а после отива до каната и започва да пие.

Камбъл Александър също влиза. Чернокос е и висок поне колкото баща ми — метър и осемдесет, — с ъгловата челюст и очи, които изглеждат замръзнали. Свива рамене, за да свали сакото си, и го закача спретнато отзад на вратата, след което изважда папка от един шкаф, преди да се отправи към бюрото си. Внимава да не срещне погледа ми, но все пак започва да говори.

— Не искам бисквити от „Гърл скаут“ — започва той. — Макар че получаваш точки за упоритост. Ха! — усмихва се на собствената си шега.

— Не съм дошла да продавам нищо.

Поглежда ме любопитно и натиска бутон на телефона си.

— Кери — казва, когато секретарката вдига, — какво прави тя в кабинета ми?

— Тук съм, за да ви наема — информирам го.

Адвокатът вдига пръст от интеркома.

— Не мисля.

— Дори не знаете дали ви предлагам истински случай.

Правя крачка напред; кучето също. За пръв път осъзнавам, че е облечено с една от жилетките с червен кръст, като санбернар, който може да носи ром нагоре по заснежена планина. Автоматично посягам да го погаля.

— Недей — предупреждава ме Александър. — Съдия е куче помощник.

Ръката ми се връща обратно до тялото.

— Но вие не сте сляп.

— Благодаря, че ме осведоми.

— Какъв ви е проблемът?

В мига, в който го изричам, искам да го върна обратно. Не съм ли виждала Кейт да задава този въпрос на стотици груби хора?

— Имам железен бял дроб 3 3 Вид машина за командно дишане — бел.прев. — отговаря кратко Камбъл Александър — и това куче ме предпазва да не се приближавам прекалено много до магнити. А сега, ако ми окажеш височайшата чест да напуснеш, секретарката ми може да ти намери името на някого, който…

Но аз все още не мога да си тръгна.

— Наистина ли сте съдили Бог? — изваждам всички изрезки и ги подреждам на голото му бюро.

На бузата му заиграва мускулен тик. Взема най-горната статия.

— Съдих окръг Провидънс от името на дете в едно от сиропиталищата им, което се нуждаеше от експериментално лечение, включващо фекална тъкан, което според тях нарушавало принципите на Втория ватикански събор. Само дето се получава далеч по-привлекателно заглавие, ако напишеш, че деветгодишно момче съди Бог, задето е изтеглило късата сламка в играта на живота.

Просто се втренчвам в него.

— Дилън Джером — признава адвокатът — искаше да съди Бог, задето не го било грижа достатъчно за него.

В средата на огромното махагоново бюро спокойно можеше да се отвори пукнатина за някоя дъга.