Джоди Пико - Споделен живот

Заповядвам на Съдия да чака и той се спира до вратата. Приклякам до леглото.

— Ана, време е да тръгваме.

Когато вратата се отваря, очаквам или Сара Фицджералд, или лекар с количка за спешна помощ. За моя изненада на прага е Джес Фицджералд.

— Здрасти — поздравява, все едно всички сме стари приятели.

„Как си дошъл тук“ — едва не го питам, но осъзнавам, че не желая да чуя отговора.

— Ще тръгваме към съда. Да те закараме ли? — питам сухо.

— Не, благодаря. Реших, че тъй като всички останали ще са там, може да остана тук — погледът му не се отмества от Кейт. — Изглежда отвратително.

— А ти какво очакваш? — пита Ана, вече будна. — Тя умира.

Отново се втренчвам в клиентката си. Би трябвало да знам по-добре от повечето хора, че мотивите на другите невинаги са това, което изглеждат, но нея все още не успявам да я разбера.

— Трябва да тръгваме.

В колата Ана се качва на мястото до шофьора, а Съдия се настанява отзад. Тя започва да ми разказва за налудничав прецедент, който намерила по интернет — през 1876 година на някакъв тип от Монтана официално му забранили да използва водата на река, която извирала от земята на брат му, макар да означавало, че реколтата му ще изсъхне.

— Какво правиш? — пита ме, когато преднамерено пропускам завоя за съда.

Вместо това спирам до един парк. Покрай нас на бегом преминава момиче със страхотен задник, стиснало каишката на едно от онези пухкави кучета, които приличат на котки.

— Ще закъснеем — казва след миг Ана.

— Вече сме закъснели. Виж, Ана, накъде сме тръгнали?

Тя ми отправя един от патентованите тийнейджърски погледи, все едно иска да каже, че е изключено двамата с нея да произлизаме от една и съща еволюционна верига.

— Към съда.

— Не това питах. Исках да знам защо отиваме в съда.

— Камбъл, предполагам, че си избягал през първия си ден в юридическото училище. В общи линии, точно това става, когато някой заведе дело.

Приковавам я с поглед. Няма да я оставя да ме надхитри.

— Ана, защо отиваме в съда?

Тя дори не мигва.

— Защо имаш куче помощник?

Потропвам с пръсти по волана и поглеждам към парка. Сега на същото място, където преди малко тичаше момичето, минава майка с количка, без да обръща внимание, че детето се опитва да изпълзи навън. От едно дърво се разнася чуруликане на птици.

— За това не говоря с никого — казвам.

— Аз не съм никой — настоява тя.

Поемам си дълбоко въздух.

— Много отдавна се разболях и в крайна сметка получих възпаление на ухото. Не знам защо, но лекарствата не подействаха и се стигна до поражение на нерва. С лявото ухо съм напълно глух. В дългосрочен план това няма голямо значение, но има някои неща, с които не мога да се справя — например чувам приближаването на кола, но не знам от коя посока идва. Или в магазина някой е застанал зад мен и иска да мине покрай мен, но аз не чувам, че ме моли да се дръпна. Със Съдия преминахме през обучение, за да е мои уши в случаи като този — поколебавам се. — Не обичам хората да ме съжаляват. Ето защо е такава тайна.

Ана ме гледа внимателно.

— Дойдох в кабинета ти, защото исках поне веднъж нещо да се случи заради мен, а не заради Кейт.

Себичното признание не звучи правдоподобно, просто не е в неин стил. Делото не е започнато, защото Ана иска сестра й да умре, а просто защото тя иска да получи възможност да живее .

— Лъжеш.

Ана скръства ръце на гърдите си.

— Е, добре, ти пръв излъга. Чуваш идеално.

— А ти си невъзпитано хлапе — връщам й го и избухвам в смях. — Напомняш ми на мен.

— Това комплимент ли трябваше да бъде? — осведомява се Ана, но на лицето й трепва усмивка.

Паркът започва да се оживява. По пътеката минава детска група — едва проходили деца, вързани едно за друго като кучешки впряг, които влачат след себе си две учителки. Някой профучава покрай тях на велосипед. Облечен е с униформата на пощенската служба.

— Хайде. Ще те заведа да закусиш.

— Но нали закъсняваме!

Свивам рамене.

— Кой ти отброява времето?

Съдия Дисалво не е доволен: малката самоотлъчка на Ана тази сутрин ни е отнела час и половина. Поглежда ме гневно, когато със Съдия забързано влизаме в кабинета му за предварителното съвещание.

— Ваша чест, извинявам се. Имахме спешна нужда от ветеринар.

По-скоро усещам, отколкото виждам, че челюстта на Сара увисва.

— Не това намекна отсрещната страна — контрира ме съдията.

Поглеждам го право в очите.

— Е, добре, точно това се случи. Ана беше така добра да ми помогне да държа кучето неподвижно, докато вадеха от лапата му парче стъкло.