Джоди Пико - Споделен живот

— Бъдете кратък, господин адвокат.

Обръщам се към Сара.

— Костен мозък — казва вдървено тя, преди да успея да задам въпроса. — Дадоха й общ анестетик, защото беше толкова малка, и забиха игли в ръбовете на тазовите й кости, за да извадят костния мозък.

— Една игла ли беше, както при другите процедури?

— Не — отвръща тихо Сара. — Петнайсет.

— В костта?

— Да.

— Какви бяха този път страничните ефекти за Ана?

— Изпитваше малко болка и й дадоха аналгетици.

— Значи този път Ана е трябвало да бъде хоспитализирана за през нощта… и самата тя е имала нужда от лечение?

Минава минута, преди Сара да успее да се успокои.

— Увериха ме, че костномозъчната трансплантация не се смята за особено агресивна процедура за донора. Може би по онова време просто съм чакала да чуя тези думи; може би съм имала нужда да ги чуя. И може би не съм мислила за Ана толкова, колкото е трябвало, защото бях изключително съсредоточена върху Кейт. Но съм наясно без съмнение, че както всеки друг в семейството ни, Ана не искаше нищо повече от това, сестра й да се излекува.

— Да, несъмнено — отговарям, — за да спрете да забивате игли в нея.

— Достатъчно, господин Александър — намесва се съдия Дисалво.

— Почакайте — прекъсва го Сара. — Искам да кажа нещо. — Обръща се към мен. — Вие си мислите, че можете да облечете всичко в думи — черни и бели, сякаш е много лесно. Но вие представлявате само една от дъщерите ми, господин Александър, и то само в тази съдебна зала. Аз представлявам и двете еднакво, винаги и навсякъде. Обичам и двете еднакво, винаги и навсякъде.

— Но признахте, че когато сте вземали решения, винаги сте мислили за здравето на Кейт, а не за това на Ана — изтъквам. — Защо тогава твърдите, че ги обичате еднакво? Как можете да ни уверявате, че не сте облагодетелствали едното дете в решенията си?

— Не искате ли сега да направя същото? — пита Сара. — Само че този път да облагодетелствам другото дете?

Когато си дете, имаш свой собствен език и за разлика от френския, испанския или какъвто и език да започнеш да учиш в четвърти клас, той е вроден и накрая го загубваш. Всеки по-малък от седем години свободно владее езика „Ами ако“; повъртете се малко около някого, който няма един метър, и ще се убедите. „Ами ако от онази дупка над главата ти изпълзи гигантски паяк и те ухапе по врата? Ами ако единствената противоотрова е заключена в трезор на върха на планина? Ами ако преживееш ухапването, но можеш да движиш само клепачите си и да мигаш при звука на азбуката?“ Няма значение докъде стига въображението ти; важното е, че това е един свят от възможности. Децата мислят с широко отворени, разцепени мозъци; решила съм, че порастването представлява само бавно зашиване.

През първата почивка Камбъл ме завежда в съвещателна зала, за да останем насаме, и ми купува кока-кола, която не е студена.

— И така — казва ми, — какво мислиш засега?

Чувствам се странно в съдебната зала. Сякаш съм се превърнала в призрак — гледам какво става, но дори и да ми се прищеше да проговоря, никой нямаше да може да ме чуе. Добави и странния начин, по който трябва да слушам как всички говорят за живота ми, все едно не забелязват, че седя точно срещу тях, и добре дошъл в моето сюрреално кътче на земята.

Камбъл отваря своята севънъп и сяда срещу мен. Налива малко безалкохолно в чаша от импрегнирана хартия за Съдия и отпива голяма глътка от кутията.

— Някакви забележки? — пита. — Въпроси? Неподправена възхвала за умелия ми разпит?

Свивам рамене.

— Не е както си го представях.

— Какво искаш да кажеш?

— Сигурно съм си мислила, че когато започне, определено ще разбера, че постъпвам правилно. Но когато майка ми стоеше там, а ти й задаваше всички въпроси… — поглеждам към него. — Думите, че не е толкова просто. Тя беше права.

Ами ако аз бях тази, която е болна? Ами ако бяха помолили Кейт да направи това, което правех аз? Ами ако в някой от близките дни костният мозък, кръвта или каквото и да било наистина подейства и това е краят? Ами ако един ден мога да си спомня за всичко и да се почувствам горда, а не виновна с постъпката си? Ами ако съдията не помисли, че съм права?

Ами ако помисли?

Не мога да дам отговор на нито един от въпросите и така проумявам, че все едно дали съм готова или не наистина пораствам.

— Ана — Камбъл става и заобикаля масата, за да мине от моята страна. — Сега не е моментът да си променяш решението.