Джоди Пико - Споделен живот

Съдията не изглежда особено убеден, но има закони срещу дискриминиране на увредените и ги използвам максимално: последното, което искам, е да обвини Ана за забавянето.

— Има ли начин да разрешим проблема с молбата без дело? — пита той.

— Боя се, че не — Ана може и да не е готова да сподели тайните си — решение, което мога само да уважавам, — но е наясно, че иска да продължи напред.

Съдията приема отговора ми.

— Госпожо Фицджералд, доколкото разбирам, все още се представлявате сама?

— Да, Ваша чест.

— Добре тогава — поглежда ни един по един съдия Дисалво. — Това е семеен съд, господин и госпожо адвокат.

В семейния съд и особено в дела като тези лично аз съм склонен да гледам не толкова строго на правилата за разпит на свидетели, защото не искам спорове и кавги по време на делото. Напълно съм способен да разгранича кое е допустимо и кое не е и ако наистина има нещо, което може да бъде оспорено, ще изслушам възражението, но бих предпочел да минем през процедурата бързо, без да се занимаваме с формалностите — поглежда право към мен. — Искам делото да мине възможно най-безболезнено за всички замесени.

Преместваме се в съдебната зала — по-малка, отколкото в криминалния съд, но въпреки това заплашителна. По пътя се отбивам във фоайето, за да взема Ана. Докато влизаме през вратата, тя се заковава на място. Поглежда към огромните стени с ламперия, към редиците столове, към внушителната ложа.

— Камбъл — прошепва ми, — нали няма да се наложи да застана там и да говоря?

Истината е, че най-вероятно съдията ще иска да чуе какво има да каже. Дори и Джулия да подкрепи молбата й, дори и Брайън да потвърди, че ще й помогне, съдия Дисалво може да поиска да я накара да даде показания. Но ако й го призная в момента, само ще я изнервя, а не е най-подходящото начало на едно изслушване.

Мисля си за разговора в колата, когато Ана ме нарече лъжец. Има две причини да не казваш истината: защото лъжата ще ти донесе това, което искаш, и защото лъжата ще предпази някого от болка. Ето защо отговарям на Ана:

— Съмнявам се.

— Господин съдия — започвам, — известно ми е, че традиционната практика не е такава, но има нещо, което бих искал да кажа, преди да започнем да призоваваме свидетелите.

Съдия Дисалво въздъхва.

— Тези официалности не са ли точно това, което ви помолих да не правите?

— Ваша чест, не бих ви молил, ако не смятах, че е важно.

— Карайте по-кратко — недоволства съдията.

Изправям се и се приближавам към свидетелската ложа.

— Ваша чест, през целия си живот Ана Фицджералд е подлагана на медицински процедури за доброто на сестра си, а не за нейното. Никой не се съмнява в обичта на Сара Фицджералд към всичките й деца или във взетите от нея решения, удължили живота на Кейт. Днес обаче трябва да поставим под съмнение решенията, които е взела за това дете.

Обръщам се и виждам, че Джулия ме наблюдава внимателно. Внезапно се сещам за старото домашно по етика и знам какво трябва да кажа.

— Може би си спомняте неотдавнашния случай в Уорчестър, Масачузетс, когато неколцина пожарникари загинаха в пожар, запален от бездомница. Тя знаела, че огънят е започнал, и излязла от сградата, но не се обадила на 911, защото се бояла, че може да си навлече неприятности. Онази нощ загинаха шестима мъже и все пак държавата не обяви, че жената е отговорна, защото в Америка, дори когато последствията са трагични, никой не е отговорен за сигурността на някой друг. Никой не е задължен да помогне на човек в беда — не когато самият той е започнал огъня, не и когато е случаен пътник, който подминава катастрофирала кола, не и когато е идеално съвместим донор.

Отново поглеждам към Джулия.

— Днес сме се събрали тук, защото в правосъдната ни система има разлика между това, което е законно, и онова, което е морално. Понякога е лесно да направим разграничението, но от време на време, особено когато се доближават едно до друго, правилното изглежда грешно, а грешното изглежда правилно.

Връщам се до мястото си и заставам пред него.

— Днес сме се събрали тук — довършвам, — за да може този съд да помогне на всички ни да видим нещата малко по-ясно.

Първият ми свидетел е отсрещната страна. Наблюдавам как Сара се отправя към ложата с несигурна стъпка, като моряк, който свиква с люшкането на кораба. Успява да седне и да се закълне, без нито за секунда да откъсне поглед от Ана.

— Господин съдия, бих искал да ми разрешите да третирам госпожа Фицджералд като враждебен свидетел.