Джоди Пико - Споделен живот

Просто нямаше начин аз да се превърна в човека, който да й отнеме това качество.

След Джулия жените в живота ми не бяха кой знае колко много — със сигурност нямаше такава, чието име да си направя труда да запомня. Беше прекалено уморително да поддържам фасадата; вместо това избрах неравния път на страхливеца, на кратките нощни похождения. По необходимост — и медицинска, и емоционалност — бях усъвършенствал изкуството да се измъквам.

През миналата нощ поне пет пъти имах възможността да си тръгна, докато Джулия спеше. Дори обмислих как да го направя: бележка на възглавницата, съобщение, надраскано на палубата с нейното черешово червило. И все пак нуждата да го направя съвсем не беше толкова силна, колкото тази да почакам още една минута, още един час.

От мястото, където се е свил на масата на кравай, стегнат като кифла с канела, Съдия вдига глава. Надава кратък вой и аз напълно го разбирам. Откъсвам се от гъстата гора, която представлява пищната коса на Джулия, и се измъквам от леглото. Тя се плъзва на топлото място, което съм оставил.

Кълна се, при тази гледка усещам, че отново ми става.

Вместо да се поддам на инстинктивното си желание — да излъжа, че съм болен от някаква устойчива форма на едра шарка и да накарам чиновника в съда да насрочи изслушването за друг път, за да прекарам деня в чукане, — си обувам панталона и се качвам на палубата. Искам да отида в съда преди Ана и за целта трябва да се изкъпя и преоблека. Оставям на Джулия ключовете на колата си — близо до моя дом сме. Едва когато със Съдия вече сме на път към къщи, осъзнавам, че за разлика от всяка друга удавена в сълзи сутрин, когато съм напускал жена, сега не съм измислил никакъв красив символ за тръгването си, нищо, което да смекчи удара, когато Джулия се събуди и се види изоставена. Чудя се дали това е някакво прозрение, или през цялото време съм я чакал да се върне, за да успея да порасна.

Със Съдия пристигаме в сградата „Гарахи“ за изслушването и се налага да си пробием път през репортерите, събрани за Голямото събитие. Тикат в лицето ми микрофони и неволно стъпват върху лапите на Съдия. На Ана ще й е необходим един-единствен поглед към двете редици хора, сред чиито пръчки трябва да мине, за да се обърне и да побегне в обратна посока.

Минавам през входната врата, мервам Върн и му правя знак да спре.

— Нали ще ми изпратиш няколко души от охраната? Онези ще изядат свидетелите живи.

После забелязвам Сара Фицджералд, вече чака. Облечена е в костюм, който навярно не е ваден от найлоновата торба за химическо чистене поне от десетилетие, а косата й е стегната жестоко с шнола. Не носи куфарче, а раница.

— Добро утро — поздравявам с равен тон.

Вратата се отваря с трясък, влиза Брайтън. Погледът му се премества от Сара към мен.

— Къде е Ана?

Сара прави крачка напред.

— Не дойде ли с теб?

— Върнах се от спешно повикване в пет часа сутринта и вече я нямаше. Оставила е бележка, че ще се срещнем тук. — Поглежда към вратата, към чакалите от другата й страна. — Обзалагам се, че е избягала.

Отново чуваме звука от отваряне на врата и Джулия доплува в съдебната палата на гребена на вълна от крясъци и въпроси. Приглажда косата си назад, възвръща самообладанието си, поглежда към мен и отново го загубва.

— Ще я намеря — казвам.

Сара настръхва.

— Не, аз ще я намеря.

Джулия поглежда първо единия, после другия.

— Кого ще намерите?

— Ана временно отсъства — обяснявам.

— Отсъства ли? — повтаря Джулия. — Отсъства, като „изчезнала“?

— Съвсем не — не е лъжа. За да е изчезнала, Ана първо трябва да се е появила.

Осъзнавам, че дори знам накъде ме водят тази мисли в същия миг, в който и Сара го осъзнава. В следващия момент тя ме оставя аз да поема командването. Джулия сграбчва ръката ми, докато вървя към вратата, и пъха в дланта ми ключовете от колата ми.

— Сега разбираш ли защо няма да се получи?

Обръщам се към нея.

— Джулия, слушай. И аз искам да поговорим за това, което се случи помежду ни, но моментът не е подходящ.

— Говорех за Ана . Камбъл, това момиче постоянно се измъква. Не дойде дори на изслушването си. Говори ли ти нещо?

— Че всеки се страхува понякога — отвръщам най-после: предупреждение към всички ни.

Щорите в болничната стая са спуснати, но това не ми попречва да видя ангелската бледност на лицето на Кейт Фицджералд, мрежата от сини вени, отбелязваща последната надежда за успех — пътя на лекарството, което тече под кожата й. Свита в долната част на леглото, виждам Ана.