Джоди Пико - Споделен живот

Камбъл се преструва, че обмисля думите му.

— Доктор Берген, каква кола карате?

— Порше.

— И сигурно много си я харесвате.

— Да — отвръща сдържано лекарят.

— Ами ако ви кажа, че преди да излезете от тази зала, трябва да се откажете от поршето си, защото това действие ще спаси живота на съдия Дисалво?

— Това е смешно. Вие…

Камбъл се навежда към него.

— Ами ако нямате избор? Ами ако днес психиатрите просто трябва да правят това, което адвокатите решат, че е с оглед на висшия интерес на някой друг?

Доктор Берген завърта очи.

— Колкото и да се опитвате да сте драматичен, господин Александър, съществуват основни права на донора, ограничения, поставени от медицината така, че по-голямото добро да не смачка пионерите, които спомагат за създаването му. Съединените щати имат дълга и грозна история на изкривяване на информираното съгласие и именно това доведе до законите, свързани с проучването на човешките ресурси. Това не позволява хората да бъдат използвани като експериментални зайчета.

— Тогава кажете ни — настоява Камбъл — как, по дяволите, Ана Фицджералд се е промъкнала през дупките?

Била само на седем месеца, когато в квартала ни имало парти на открито, организирано от всички съседи. Да, толкова лошо, колкото си мислите: желета „Джели-Оу“, кули от кубчета от сирене, танци на улицата на музика, пусната от нечия дневна. Аз, разбира се, не си спомням нищо — стояла съм в една от проходилките, в които слагат бебетата, преди да започнат да ги обръщат и да си чупят главите на пода.

Както и да е, стояла съм в проходилката си, промъквала съм се между масите и съм гледала другите деца, така разправят, и съм загубила равновесие. Улицата ни е наклонена от ъгъла надолу и внезапно колелата се затъркаляли по-бързо, отколкото съм можела да ги спра. Профучала съм покрай възрастните, под барикадата, поставена от ченгетата в края на улицата, за да отклонят движението, и съм се устремила право към голям път, задръстен от коли.

Кейт изникнала сякаш от нищото и хукнала след мен. Някак си успяла да ме сграбчи за гърба на блузката секунди преди да ме удари минаваща тойота.

От време на време някой от съседите споменава за това. Аз го възприемам като единствения път, когато Кейт ме е спасила, вместо обратното.

Майка ми получава първия си шанс да се изяви като адвокат.

— Доктор Берген — започва тя, — от колко време знаете за семейството ми?

— Работя в болница „Провидънс“ от десет години.

— През тези десет години, когато ви запознаваха с някой аспект от лечението на Кейт, какво правехте?

— Съставях препоръчителен план за действие или, ако е възможно, алтернативен.

— Някога, в която и да било част от препоръката си, споменавали ли сте, че Ана не бива да участва в лечението?

— Не.

— Някога отбелязвали ли сте, че това ще нанесе на Ана значителна вреда?

— Не.

— Или ще я постави в сериозна опасност от медицинска гледна точка?

— Не.

Може би все пак моят рицар в блестящи доспехи няма да е Камбъл. Май ще се окаже майка ми.

— Доктор Берген — пита тя, — имате ли деца?

Лекарят поглежда към нея.

— Имам син. На тринайсет години е.

— Някога поглеждали ли сте случаите, които постъпват пред Комисията по медицинска етика, и поставяли ли сте се на мястото на пациента? Или още по-добре, на това на родителя?

— Да — признава той.

— Ако бяхте на мое място — продължава майка ми — и Комисията по медицинска етика ви връчеше лист с препоръчителен план за действие, който ще спаси живота на сина ви, ще задавате ли въпроси, или просто ще се вкопчите във възможността?

Той не отговаря. Не е необходимо.

Скоро след това съдия Дисалво обявява втора почивка. Камбъл споменава, че трябва да стана и да се поразтъпча, затова тръгвам след него и минавам право покрай майка ми. Тогава усещам ръката й на кръста си: придърпва надолу тениската ми, набрала се на гърба. Майка ми не понася почти разсъблечените момичета, които идват на училище по оскъдни блузки и дънки с ниска талия, все едно ще се явяват на кастинг за танцьорки във видео на Бритни Спиърс, вместо да влязат в час по математика. Почти чувам гласа й: „Моля те, кажи ми, че се е свила от прането“.

Докато я дърпа обаче, осъзнава, че май не е редно да го прави. Спирам, Камбъл също, а лицето на майка ми става яркочервено.

— Извинявай — казва тя.

Поставям ръка върху нейната и натиквам тениската в дънките си, където й е мястото. Поглеждам към Камбъл.