Джоди Пико - Споделен живот

— Ще ме изчакаш ли отвън?

Той ме поглежда с изражение, което крещи, че смята идеята за много лоша, но кимва и се отдалечава. С майка ми оставаме почти сами в съдебната зала. Навеждам се и я целувам по бузата.

— Беше наистина страхотна — казвам й, защото нямам представа как да изразя онова, което наистина искам: че хората, които обичаме, могат да ни изненадат всеки ден. Навярно не е толкова важно какво правим, а на какво сме способни, когато най-малко очакваме.

Кейт среща Тейлър Амброуз един ден, когато седят един до друг, прикачени към системи.

— За какво си тук? — пита тя и аз незабавно вдигам поглед от книгата си, защото за всички тези години, през които Кейт е подлагана на лечение като външен пациент, не си спомням някога да е подхващала разговор.

Момчето, с което говори, не е много по-голямо от нея, изглежда на шестнайсет. Тя е на четиринайсет. Той има закачливи кафяви очи и носи шапка на „Бруинс“ на плешивата си глава.

— Заради безплатните коктейли — отговаря и трапчинките на бузите му стават по-дълбоки.

Кейт се ухилва.

— Улучили сме промоцията — допълва тя закачката му и поглежда към торбичката с плателети, които се вливат в нея.

— Аз съм Тейлър — подава й ръка. — Остра миелоцитна левкемия.

— Кейт. Остра промиелоцитна левкемия.

Той подсвирква и вдига вежди.

— Ооо! Значи си от рядко срещаните.

Кейт отмята настрана късо подстриганата си коса.

— Не сме ли всички такива?

Гледам я изумена. Коя е тази флиртаджийка и какво е направила с малкото ми момиченце?

— Плателети — отбелязва той, поглеждайки етикета на торбичката й. — В ремисия ли си?

— Поне за днес — Кейт поглежда към неговата стойка, издайническата черна торбичка, която покрива цитоксана. — Химиотерапия?

— Да. Поне за днес. И така, Кейт… — подема Тейлър. Тънък и дългокрак е, като незавършило растежа си кутре, както често се случва с шестнайсетгодишните — големи колене, дебели пръсти и все още неоформени скули. Когато скръства ръце, мускулите се издуват. Осъзнавам, че го прави нарочно, и навеждам глава, за да прикрия усмивката си.

— Какво правиш, когато не си в болница „Провидънс“?

Тя се замисля, а после бавна усмивка я озарява отвътре навън.

— Чакам да се случи нещо, което да ме накара да се върна.

Тейлър се разсмива на глас.

— Някой път може да почакаме заедно — предлага й и подава опаковка от марля. — Ще ми дадеш ли телефона си?

Кейт записва номера точно когато системата на Тейлър започва да пиука. Сестрата идва и сваля тръбата.

— Готов си, Тейлър — осведомява го. — Кой ще те закара?

— Чакат ме долу. Всичко е уредено. — Става от стола с мека тапицерия бавно, почти немощно — първото напомняне, че с Кейт не са водили обикновен безгрижен разговор. Пъхва в джоба си листчето с телефонния ни номер. — Ще ти се обадя, Кейт.

Момчето излиза, Кейт драматично изпуска въздуха от дробовете си и обръща глава след него.

— О, Боже! — прошепва задъхано. — Страхотен е.

Сестрата, която проверява системата й, се ухилва.

— И още как, скъпа. Само да бях трийсет години по-млада…

Кейт се обръща развълнувана към мен:

— Смяташ ли, че ще ми се обади?

— Може би — отвръщам.

— Къде мислиш, че ще отидем?

Сещам се за Брайън, който винаги е твърдял, че Кейт може да ходи по срещи… щом навърши четирийсет.

— Едно по едно, става ли? — предлагам. Но вътрешно танцувам от щастие.

Арсеникът, който отвежда Кейт в ремисия, оказва чудодейното си въздействие, като я изтощава. Тейлър Амброуз, наркотик от съвсем различен вид, оказва своето чудодейно въздействие, като я възстановява. Това се превръща в навик: когато телефонът иззвъни в седем часа вечерта, Кейт скача от масата за вечеря и се скрива в един шкаф с безжичния телефон в ръка. Ние, останалите, раздигаме масата, отиваме в дневната, а по-късно се приготвяме за лягане, като през цялото време чуваме кикот и шепот, а после Кейт излиза от пашкула си, изчервена и грейнала. Първата любов танцува като колибри в пулса на гърлото й. Всеки път, когато се случи, не мога да откъсна поглед от нея. Не защото е толкова красива, макар да е вярно, а защото никога не съм си позволявала да повярвам, че ще я видя пораснала.

Една вечер влизам след нея в банята. Току-що приключила един от маратонните си телефонни разговори, Кейт се взира в отражението си в огледалото, свива устни и извива вежди в съблазнителни изражения. Ръката й се вдига към късо подстриганата й коса — след химиотерапията така и не порасна чуплива, а само на гъсти прави кичури, които тя обикновено укротява с пяна за коса, за да изглеждат рошави. Разтваря дланта си, сякаш все още очаква да види как косата й пада.