Джоди Пико - Споделен живот

— Какво си мислиш, че вижда, когато ме поглежда? — пита Кейт.

Заставам зад нея. Тя не е детето, мой огледален образ — това е Джес, — и все пак, когато застанем една до друга, със сигурност има прилики — не във формата на устата, а в начина, по който я държим, в решителността в очите ни.

— Мисля, че вижда момиче, което знае какво е преживяло — отговарям честно.

— Влязох в интернет и прочетох за острата миелоцитна левкемия — казва тя. — Неговата левкемия има висок процент на лечимост — обръща се към мен: — Когато се вълнуваш повече дали някой друг ще оживее, отколкото дали ще оживееш самият ти… това любов ли е?

Неочаквано усещам, че ми е трудно да прокарам отговор през тунела на гърлото си.

— Точно така.

Кейт пуска кранчетата на чешмата и измива лицето си с течен сапун. Подавам й кърпа и докато я сваля, тя казва:

— Ще се случи нещо лошо.

Незабавно заставам нащрек и я поглеждам внимателно за издайнически признаци.

— Какво има?

— Нищо. Но винаги става така. Когато в живота ми се появи нещо толкова хубаво като Тейлър, трябва да си платя за него.

— Най-голямата глупост, която съм чувала някога — изричам по навик, но в думите ми има и истина. Всеки, който вярва, че хората контролират това, което им поднася животът, трябва да прекара поне няколко часа на мястото на дете с левкемия. Или на майка му. — Може пък най-после този модел започва да се прекъсва — отбелязвам.

След три дни при рутинно преброяване на кръвните телца хематологът ни съобщава, че броят на промиелоцитите на Кейт отново спада — първото хлъзване по стръмния склон на релапса.

Никога не съм подслушвала, поне не нарочно, до вечерта, в която Кейт се връща от първата си среща с Тейлър. Ходили са на кино. Тя се промъква на пръсти в стаята си и сяда на леглото на Ана.

— Будна ли си? — пита.

Ана се обръща към нея и простенва.

— Вече съм — сънят се смъква от нея като шал, падащ на земята. — Как мина?

— Ауу! — отвръща Кейт и се разсмива. — Аууу!

— В какъв смисъл „ауу“? „Ауу“ като близане на езици?

— Отвратителна си — прошепва Кейт, но в гласа й трепти усмивка. — Ама той наистина се целува страхотно — оставя думите си да увиснат като рибар, който си играе с рибата.

— Разкарай се! — гласът на Ана звучи ликуващо. — И така, как беше?

— Струваше ми се, че летя — отвръща Кейт. — Обзалагам се, че и той се е почувствал така.

— Не разбирам какво общо има летенето с някой, който се плюнчи отгоре ти.

— Боже Господи, Ана, не е като да се изплюе в лицето ти.

— Какъв вкус има Тейлър?

— На пуканки — разсмива се Кейт. — И на момче.

— Откъде знаеше какво да правиш?

— Не знаех. Просто се случи. Така, както ти играеш хокей.

Това най-после прозвучава логично на Ана.

— Е, да — съгласява се тя, — наистина се чувствам страхотно, когато го правя.

— И представа си нямаш — въздъхва Кейт.

Чувам шумоленето на движение; представям си я как се съблича. Чудя се дали някъде другаде и Тейлър не си представя същото.

Удар по възглавницата, дръпване на завивката назад, шумолене на чаршафи, Кейт се пъха в леглото и се обръща на една страна.

— Ана?

— Хмм?

— Той има белези на дланите си, от отхвърляне на органа — промърморва Кейт. — Усетих ги, докато се държахме за ръце.

— Гадно ли беше?

— Не — отговаря Кейт. — Почувствах се така, сякаш си подхождаме.

Отначало не успявам да накарам Кейт да се съгласи да се подложи на трансплантация на периферни стволови кръвни клетки. Тя отказва, защото не иска да я хоспитализират за химиотерапия, не иска през следващите шест седмици да стои в изолатор, след като може да ходи на срещи с Тейлър Амброуз.

— Става въпрос за живота ти — изтъквам й, а тя ме поглежда така, сякаш съм луда.

— Именно — натъртва.

Накрая постигаме компромис. Екипът от онкологията се съгласява да позволи на Кейт да започне химиотерапията си като приходящ пациент в подготовка за трансплантацията от Ана. У дома тя се съгласява да носи маска. При първите признаци за спад на кръвните телца ще я хоспитализират. Лекарите не са доволни, боят се, че това ще повлияе на процедурата, но също като мен разбират, че Кейт е достигнала възрастта, когато има право да се пазари за съгласието си.

Оказва се, че тревогата от раздялата е напразна, защото Тейлър идва за първата процедура на Кейт като приходящ пациент.

— Какво правиш тук?

— Изглежда, не мога да стоя настрана — шегува се. — Здравейте, госпожо Фиццжералд — поздравява ме и сяда на съседния до Кейт стол. — Боже, толкова е приятно да седя тук, без да съм закачен за система.