Джоди Пико - Споделен живот

Всички в салона спират да говорят. Кейт стои царствено изправена.

— Мислехме си за френски плитки — продължава Ана.

— Къдрене на апарат — добавя Кейт.

Ана изхихиква.

— Може би кок шиньон.

Фризьорката преглъща, разкъсвана между шок, съчувствие и политическа коректност.

— Ами, ъъъ, може да успеем да направим нещо за вас — прокашля се. — Винаги има, нали знаете, удължения…

— Удължения — повтаря Ана, а Кейт избухва в смях.

Статистката поглежда зад момичетата, към тавана.

— Това да не е нещо като „Скрита камера“?

При тези думи дъщерите ми се свличат в ръцете една на друга, обхванати от истеричен смях. Смеят се, докато не могат да си поемат дъх. Смеят се, докато се разплакват.

Като придружителка на бала в болница „Провидънс“ отговарям за пунша. Както всяка храна, осигурена за празнуващите, той е неутропеничен. Сестрите — феите кръстници за тази нощ — са превърнали съвещателната в приказна бална зала с ленти и дискотечно осветление.

Кейт е като лоза, увита около Тейлър. Двамата се люшкат в ритъма на съвсем различна музика от песента, която свирят. Кейт носи задължителната си синя маска. Тейлър й е поднесъл букетче за корсажа от копринени цветя, защото истинските носят зарази, с които пациентите с имунни проблеми не успяват да се преборят. В крайна сметка не се наложи да шия рокля: намерих една онлайн от Bluefly.com. Златиста е, без колан, с У-образно деколте заради катетъра на Кейт. Над нея обаче има ефирна риза с дълги ръкави, прилепнала на кръста, която блести при всяко обръщане на Кейт така, че когато забележиш странната тройна тръба, която излиза от гръдната й кост, се питаш дали не е само игра на светлината.

Преди да излязат от къщи, направихме стотици снимки. Кейт и Тейлър се измъкнаха и отидоха да ме чакат в колата. Аз се върнах да оставя фотоапарата и заварих Брайън в кухнята, обърнат с гръб към мен.

— Ей — подкачих го, — няма ли да ни помахаш за „довиждане“? Да хвърлиш ориз над главите им?

Той се обърна и едва тогава осъзнах, че е дошъл тук да поплаче.

— Никога не съм очаквал да видя това — признава си. — Не мислех, че ще се сдобия с такъв спомен.

Сгуших се в него и наместих тялото си до неговото толкова плътно, сякаш сме издялани от един и същ гладък камък.

— Чакай ни — прошепнах и тръгнах.

Сега подавам чаша пунш на момче, чиято коса току-що е започнала да пада на купчинки по черните ревери на сакото му.

— Благодаря — казва ми и аз виждам, че има най-красивите очи на света, тъмни и спокойни като на пантера. Отклонявам погледа си и осъзнавам, че Кейт и Тейлър са изчезнали.

Ами ако й е прилошало? Или на него? Обещала съм си да не прекалявам със закрилата, но тук има твърде много деца и персоналът не може да ги държи под око всичките. Моля друг родител да заеме мястото ми до пунша и проверявам дамската тоалетна. После килера. Минавам през празни зали и тъмни коридори. Отивам дори в параклиса.

Най-после чувам гласа на Кейт през открехната врата. С Тейлър стоят на място, озарено от лунната светлина, и се държат за ръце. Дворът, който са си намерили, е любим за обитателите на болницата през деня; много лекари, които в противен случай изобщо не биха видели дневна светлина, обядват тук.

Тъкмо се каня да ги попитам дали са добре, когато Кейт проговаря:

— Боиш ли се от смъртта?

Тейлър поклаща глава.

— Всъщност не. Понякога обаче си мисля за своето погребение — нали разбираш, дали хората ще кажат хубави неща за мен, дали някой ще плаче — поколебава се. — Дали изобщо някой ще дойде.

— Аз ще дойда — обещава Кейт.

Тейлър навежда глава към тази на Кейт, а тя се привежда по-близо. Осъзнавам, че точно заради това съм ги последвала. Знаех, че ще ги заваря така, и също като Брайън исках още един образ на дъщеря си, спомен, който да мога да въртя между пръстите си като късче морско стъкло. Тейлър повдига ръбовете на синята й хигиенна маска. Знам, че трябва да го спра, знам, но не го правя. Искам Кейт да получи това.

Когато се целуват, представляват красива гледка: две алабастрови глави, доближени една към друга, гладки като статуи — оптическа илюзия, огледален образ, прегънат така, че да отразява сам себе си.

Кейт постъпва в болницата за трансплантацията на стволови клетки емоционална развалина. Не я интересува течността, което вливат в катетъра й, а фактът, че Тейлър не й се е обаждал от три дни, а не е отговорил и на нейните обаждания.

— Да не сте се скарали? — питам, но тя поклаща глава. — Споменал ли е, че отива някъде? Може да е изникнало нещо спешно. Може това да няма нищо общо с теб.