Джоди Пико - Споделен живот

— А може да има — възразява Кейт.

— Тогава най-хубавото отмъщение ще е да оздравееш достатъчно, за да му кажеш какво мислиш за постъпката му — заявявам. — Веднага се връщам.

В коридора се приближавам към Стеф — сестра, което току-що е постъпила на смяна и познава Кейт от години. Истината е, че и аз съм изненадана от мълчанието на Тейлър също толкова, колкото и Кейт. Той знаеше, че тя постъпва в болницата.

— Тейлър Амброуз — обръщам се към Стеф. — Днес идвал ли е?

Тя ме поглежда и примигва.

— Едро хлапе, много сладко. Скачено с дъщеря ми — шегувам се.

— О, Сара… Мислех, че някой със сигурност ти е съобщил — отвръща Стеф. — Той почина тази сутрин.

Цял месец не споменавам нищо пред Кейт — не и преди деня, в който доктор Чанс установява, че се е подобрила достатъчно, за да напусне болницата, не и преди Кейт да се е самоубедила, че без Тейлър й е по-добре. Не мога да ви опиша думите, които използвам: никоя от тях не е достатъчна, за да понесе тежестта, скрита зад нея. Споменавам, че съм отишла в дома на Тейлър и съм говорила с майка му; как се е свлякла в ръцете ми и е казала, че е искала да ми се обади, но част от нея била изпълнена с ревност и просто не могла да го допусне. Каза ми, че Тейлър се върнал от бала на седмото небе, а през нощта вдигнал четирийсет градуса температура. Навярно било нещо вирусно, разраснало се изключително бързо, изпаднал в респираторен дистрес, а после получил сърдечен удар и след трийсет минути опити да го съживят лекарите трябвало да го оставят да си отиде.

Не предавам на Кейт нещо друго, което ми разказа Джена Амброуз — как после влязла в залата и се взряла в сина си, който вече не бил неин син. Седяла там цели пет часа, убедена, че той ще се събуди. Дори и сега чувала шумове от горния етаж и си мислела, че Тейлър се движи в стаята си и частицата от секундата, с което е дарена, преди да си спомни истината, е единствената причина всяка сутрин да става от леглото си.

— Кейт, много съжалявам.

Лицето й се сгърчва.

— Но аз го обичах — отговаря, сякаш би трябвало да е достатъчно.

— Знам.

— Но не ми каза.

— Не можех. Не и когато си мислех, че това ще те накара да спреш да се бориш.

Тя затваря очи и се обръща с гръб към мен. Плаче толкова силно, че мониторите, с които все още е свързана, започват да пиукат и сестрите идват в стаята.

Посягам към нея.

— Кейт, скъпа, постъпих така, както беше най-добре за теб.

Тя отказва да погледне към мен.

— Не ми говори — измърморва. — Много те бива в това.

Кейт не ми говори седем дни и единайсет часа. Прибираме се от болницата; минаваме през обичайните процедури, свързани с изолацията; занимаваме се с ежедневните си дела, защото сме го правили и преди. Нощем лежа до Брайън и се чудя как може да спи. Взирам се в тавана и си мисля, че съм загубила дъщеря си още преди да си е отишла.

Един ден влизам в стаята й и я заварвам да седи на пода, заобиколена от снимки. Както и очаквам, сред тях са тези на нея и Тейлър преди бала — Кейт, изтупана до съвършенство, с уста, покрита с издайническата синя маска. На нея Тейлър е нарисувал с червило усмихната уста — заради снимките или поне така каза.

Тогава Кейт се разсмя. Струва ми се невъзможно да си представя, че това момче, чието присъствие изглеждаше толкова солидно, когато щракахме снимките само преди седмици, сега вече просто го няма; през тялото ми преминава спазъм, незабавно последван от една-единствена дума: опит.

Но има и други снимки, от времето, когато Кейт е по-малка: една на Кейт и Ана на плажа, наведени над морски рак; една на Кейт, облечена като Господин Фъстък за Хелоуин; една на Кейт с лице, цялото омазано с крема сирене, вдигнала пред очите си като очила двете половинки на геврек.

В друг куп са бебешките й снимки — всичките направени, когато беше тригодишна или по-малка, с малко зъбчета и широка усмивка, на фона на залязващото слънце, без да знае какво я очаква.

— Не си спомням, когато съм била нея — казва тихо Кейт и тези първи думи образуват стъклен мост, който се движи под краката ми, докато влизам в стаята.

Слагам ръка до нейната на ръба на снимката с подвит ъгъл. На нея Кейт прохожда. Брайън я хвърля във въздуха, косата й се развява назад, ръцете и краката й са разперени настрани като лъчи на звезда. Убедена е, че когато отново падне на земята, ще я хванат, сигурна е, че не заслужава нищо по-малко.

— Била е красива — добавя Кейт и погалва с кутрето си гланцовата буза на момичето, което нито тя, нито аз успяхме да опознаем някога.