Джоди Пико - Споделен живот

Бях на четиринайсет, когато родителите ми ме изпратиха на летен поправителен лагер в една ферма. Едно от приключенията за проблемни деца, нали разбирате — да ставаме в четири часа сутринта да издоим кравите. В колко беди можеш да се забъркаш така? (Отговорът, ако ви интересува: да правиш работниците смешни. Да се надрусаш. Да острижеш кравите.) Както и да е, един ден ме пратиха на Мойсеева стража — така наричахме клетия кучи син — късметлия да пасе агнетата. Трябваше да вървя след сто овце по пасище, на което нямаше дори едно проклето дърво, за да хвърли поне и най-тънката ивица сянка.

Да кажеш, че овцата е най-тъпото шибано животно на този свят, е много меко. Овцете се заклещват в огради. Губят се в кошари от един квадратен метър. Забравят къде да си намерят храна, докато е на едно и също място поне от хиляда дни. И изобщо не са пухкавите сладурчета, които човек си представя, когато заспива. Вонят. Блеят. Адски дразнещи са. Както и да е, в деня, в който се набутах с овцете, бях задигнал един екземпляр от „Тропикът на рака“ и подгъвах страниците, които приличаха на хубаво порно, когато чух нечий вик. Забележете, бях абсолютно сигурен, че не е животно, защото никога през живота си не бях чувал подобно нещо. Втурнах се в посоката, от която идваше, убеден, че ще намеря някой хвърлен от коня си с крак, извит като геврек, или каубой, случайно изпразнил револвера си в собствения си корем. Вместо това обаче, легнала на брега на рекичката, с куп обагнени овце като помощнички, заварих овца да ражда.

Не бях ветеринар и изобщо нямах понятие от тези неща, но знаех достатъчно, за да разбера, че когато някое живо същество вдига такъв шум, нещата не вървят според както се полага. И наистина, от слабините на клетата овца висяха две копитца. Тя лежеше на една страна и се задъхваше. Завъртя голямото си мерно око към мен, а после просто се предаде.

Е, добре, нито едно същество нямаше да умре, докато стоя на стража, дори и само защото знаех, че нацистите, които управляваха лагера, ще ме накарат да погреба проклетото животно. Затова избутах другите овце от пътя си, коленичих, сграбчих неравните гладки копитца и задърпах, докато овцата крещеше като всяка майка, чието дете се изтръгва от нея.

Агънцето излезе, свило крака като части от швейцарски военен нож. Върху главата му имаше сребриста торбичка, която ми се стори на допир като вътрешността на бузата ми, когато прокарах език по нея. Не дишаше.

Мамка му, нямаше да си сложа устата до овча муцуна и да правя изкуствено дишане, но използвах ноктите си, за да отделя торбичката, да я дръпна надолу по врата на агънцето. Оказа се, че това е всичко необходимо. След минута то раздели събраните си крака и започна да скимти за майка си.

Мисля, че по време на летния лагер се родиха двайсет агънца. Всеки път, когато минех край кошарата, можех да позная моето сред всички други. Изглеждаше като останалите, но се движеше малко по-чевръсто; слънцето сякаш винаги се отразяваше в мазнината на вълната му. А когато успеех да го успокоя достатъчно, за да ме погледне в очите, забелязвах, че зениците му са млечно бели — сигурен знак, че е минало от другата страна и е останало там достатъчно дълго, за да си спомня какво е загубило.

Разказвам ви това, защото сега, когато Кейт най-после се размърдва в болничното си легло и отваря очи, виждам, че и тя е с единия крак в гроба.

— О, Боже — промълвява Кейт със слаб глас, когато ме зърва. — Значи все пак съм се озовала в ада.

Навеждам се напред към стола си и скръствам ръце на гърдите си.

— Стига де, сестричке, знаеш, че не съм толкова лесен за убиване.

Ставам, целувам я по челото и задържам устните си там миг по-дълго, отколкото е необходимо. Как успяват майките да усетят по този начин дали има температура? Аз усещам само чувството за предстояща загуба.

— Как си?

Тя ми се усмихва, но усмивката й ми прилича само на аматьорско копие, когато съм видял истинския шедьовър в Лувъра.

— Екстра — отговаря. — На какво дължа честта на посещението ти?

„Защото не след дълго няма да те има“ — помислям си, но не й го споделям.

— Минавах наблизо. Освен това в тази смяна има една сестра, страхотно маце.

Кейт избухва в смях.

— Боже, Джес! Ще ми липсваш.

Изрича го с такава лекота, че сякаш изненадва и двама ни. Присядам на ръба на леглото и проследявам с длан гънчиците по термалното одеяло.

— Знаеш ли… — подхващам бодър разговор, но тя поставя ръка върху моята.