Джоди Пико - Споделен живот

— Как е Кейт?

— Добре е — отвръщам и кимвам към бъркотията. — Какво открихте?

— Успял е да унищожи цялата северна част на сградата — докладва Поли. — Искаш ли да погледнеш?

— Аха.

Огънят е започнал в учителската стая; следите от овъгляване сочат към мястото, където е започнал пожарът, като стрела. Все още се забелязва купчина синтетичен пълнеж за мебели, неизгоряла напълно; който и да е извършителят, е бил достатъчно умен да запали огъня в средата на купчина възглавници за диван и листа хартия. Все още мога да надуша миризмата на катализатора. Този път е нещо съвсем просто — газолин. Сред пепелта се виждат късчета стъкло от коктейла „Молотов“.

Отивам до другия край на сградата и надниквам през счупен прозорец. Момчетата сигурно са изтласкали огъня оттам.

— Мислиш ли, че ще хванем тоя малък боклук, капитане? — пита Цезар с влизането си в стаята.

Все още в екипировка и с петно от пепел на лявата буза, поглежда към развалините на огневата линия. После се навежда и с тежката си ръкавица взема един цигарен фас.

— Невероятно. Бюрото на секретарката се е разтопило на локва, а едно проклето късче цигара е оцеляло.

Вземам го от ръцете му и го обръщам върху дланта си.

— Да, защото не е било тук, когато е започнал пожарът. Някой си е пушил с удоволствие, докато е наблюдавал сцената, а после си е тръгнал.

Обръщам цигарата на една страна, поглеждам към мястото, където жълтата част преминава във филтър, и прочитам името на марката.

Поли подава глава през счупения прозорец и се оглежда за Цезар.

— Връщаме се. Качвай се на колата — после се обръща към мен: — Ей, само за твоя информация: не сме го счупили ние.

— Нямаше да ви накарам да го платите, Поли.

— Не, имам предвид, пробихме дупка в покрива. Когато стигнахме тук, прозорецът вече беше счупен.

С Цезар излизат и след няколко минути чувам тежкото трополене на отдалечаващата се кола.

Може да е била случайна баскетболна топка или фризби. Но дори през лятото портиерите пазят общинската собственост. Един счупен прозорец е прекалено голям риск и не биха го оставили така; щяха да го облепят или да го заковат с дъска.

Освен ако подпалвачът не е знаел откъде да вкара кислород така, че пламъците да се втурнат по въздушния тунел, създаден от този вакуум.

Поглеждам надолу към цигарата в ръката си и я смачквам.

Трябват ти петдесет и шест грама от тези запалени кристали. Смесваш ги с дестилирана вода. Затопляш ги до кипене и отново ги охлаждаш. Запазваш кристалите — чист калиев хлорат. Стриваш ги, докато се получи смес, гъста като пудра за лице, и леко я затопляш, за да я изсушиш. Смесваш пет части вазелин с пет части восък. Разтваряш в газолин и изливаш течността в деветдесет части кристали на калиев хлорат в пластмасова купа. Оставяш газолина да се изпари.

Оформяш получената смес като куб и я потапяш във восък, за да я направиш водоустойчива. За този експлозив е необходима възпламенителна тръба поне клас 3.

Джес отваря вратата на апартамента си, а аз седя на дивана и го чакам.

— Какво правиш тук? — пита ме.

— Ти какво правиш тук?

— Тук живея — отвръща Джес. — Помниш ли?

— Така ли? Или просто използваш мястото за скривалище?

Той вади цигара от пакет в предния си джоб и я запалва. „Мерите“.

— Не знам за какво говориш, мамка му. Защо не си в съда?

— Защо имаш солна киселина в шкафа под мивката? — питам. — Като се има предвид, че нямаме басейн?

— Моля? Това какво е, Инквизицията ли? — намръщва се. — Използвах го, когато работех с подовите настилки миналото лято; става за почистване на вар. Честно казано, дори не помнех, че още е тук.

— Тогава сигурно не знаеш, Джес, че когато го поставиш в бутилка с алуминиево фолио и натъпчеш в гърлото парцал, се получава хубав пожар.

Той застива съвсем неподвижно.

— Обвиняваш ли ме в нещо? Защото, ако е така, просто го кажи, копеле.

Ставам.

— Добре. Искам да знам дали си надраскал бутилките, преди да направиш коктейлите, за да се счупят по-лесно. Искам да знам осъзнаваш ли колко близо до смъртта беше бездомникът, когато запали склада за удоволствие. — Посягам зад гърба си и вдигам празната кутия „Клоракс“ от кошчето му за боклук. — Искам да знам какво, по дяволите, прави това в боклука ти, когато не си переш дрехите сам и Бог знае, че никога не чистиш, но на десет километра оттук има училище, унищожено от експлозив, приготвен от белина и спирачна течност.

Сграбчил съм го за раменете и макар че може да се отскубне, ако наистина се опита, той ме оставя да го разтърсвам, докато накрая главата му се отмята назад.