Джоди Пико - Споделен живот

— Не по-големи, отколкото повечето операции — отговаря доктор Чанс.

— Възможно ли е Ана да умре от усложнения при въпросната операция?

— Крайно необичайно е, господин Александър.

— Е, добре, нека предположим, че Ана понесе процедурата идеално. Как това, че има само един-единствен бъбрек, ще й се отрази на останалата част от живота й?

— Няма да й се отрази — отговаря лекарят. — Точно това е най-хубавото.

Подавам му листовка, взета от отделението по нефрология на собствената му болница.

— Бихте ли прочели оцветеното с маркер?

Той отново си слага очилата.

— Увеличен шанс за високо кръвно налягане. Възможни усложнения при бременност — доктор Чанс вдига поглед. — Донорите се съветват да се въздържат от контактни спортове, за да елиминират риска от увреждане на единствения им останал бъбрек.

Преплитам пръсти зад гърба си.

— Знаехте ли, че Ана играе хокей в свободното си време?

Той се обръща към нея.

— Не, не знаех.

— Вратар е. От години — оставям го да осмисли какво означава. — Но понеже донорската процедура е хипотетична, нека се съсредоточим върху онези, които вече са се случили: инжекциите с фактор растеж, даряването на лимфоцити, костния мозък — всички тези безброй лечения, на които Ана е била подложена. Според експертното ви мнение, докторе, какво твърдите — че Ана не е понесла никаква значителна медицинска вреда от въпросните процедури?

— Значителна ли? — той се поколебава. — Не.

— А получила ли е от тях някаква значителна полза?

За един дълъг миг очите на доктор Чанс остават приковани в мен.

— Разбира се — отговаря ми. — Тя спаси сестра си.

С Ана обядваме на горния етаж в съдебната палата, когато влиза Джулия.

— Това частно парти ли е?

Ана й махва да влезе и Джулия сяда, без дори да ме погледне.

— Как си? — пита я.

— Добре — отговаря Ана. — Просто искам да свърши.

Джулия отваря пакет дресинг за салата и го излива над обяда, който си е донесла.

— Ще свърши, преди да си се усетила.

Изрича го и хвърля поглед към мен. Кратък.

Това е достатъчно, за да си спомня аромата на кожата й и мястото под гърдата й, където има бенка във формата на полумесец.

Внезапно Ана се изправя.

— Ще изведа Съдия на разходка — оповестява тя.

— Как ли не! Навън все още има репортери.

— Тогава ще го разходя в коридора.

— Не можеш. Трябва само аз да го разхождам, част от обучението му.

— В такъв случай ще отида да се изпишкам — решава Ана. — Това все още ми е позволено да го правя сама, нали така?

Излиза от съвещателната зала, оставя Джулия, мен и всичко, което не биваше да се случва, но се случи.

— Нарочно ни остави сами — осъзнавам.

Джулия кимва.

— Тя е умно хлапе. Умее да чете по лицата на хората, и то много добре — после оставя пластмасовата си вилица. — Колата ти е задръстена с кучешка козина.

— Знам, знам. Откога моля Съдия да я събира на опашка, но никога не ме слуша.

— Защо просто не ме събуди?

Ухилвам се.

— Защото бяхме хвърлили котва в зона „Не събуждай“.

Джулия обаче дори не се усмихва.

— За теб миналата нощ шега ли беше, Камбъл?

В ума ми изниква старата поговорка: „Искаш ли да разсмееш Бог, направи си план“. И понеже съм страхливец, сграбчвам кучето за каишката.

— Трябва да го разходя, преди да ни повикат обратно в съда.

Гласът на Джулия ме следва до вратата:

— Не ми отговори.

— Повярвай ми, не искаш да чуеш отговора — отвръщам. Не се обръщам. Така поне не виждам лицето й.

Съдия Дисалво ни освобождава в три часа поради седмичния си сеанс по хиропрактика 33 33 Лекуване на проблеми, свързани с мускулите и костите, посредством манипулации на гръбначния стълб — бел.прев. . Извеждам Ана във фоайето, за да потърсим баща й, но Брайън е изчезнал. Сара се оглежда наоколо изненадана.

— Сигурно са му се обадили за пожар — казва тя. — Ана, аз ще…

Но аз слагам ръка на рамото на Ана.

— Ще те заведа в пожарната.

В колата тя е тиха. Спирам на паркинга на пожарната, без да изключвам двигателя.

— Слушай — казвам й, — ти може и да не го разбираш, но първият ден мина страхотно.

— Хубаво.

Тя излиза от колата ми без нито дума повече и Съдия се мята на освободената предна седалка. Клиентката ми се отправя към пожарната, но после свива наляво. Започвам да излизам на заден ход, а после, противно на здравия разум, изключвам двигателя. Оставям Съдия в колата и заобикалям сградата, следвам Ана.

Тя стои неподвижна като статуя с вдигнато към небето лице. Какво трябва да направя, какво да кажа? Никога не съм бил родител; едва съумявам да се грижа дори за себе си.