Джоди Пико - Споделен живот

Оказва се, че няма нужда да се тревожа: Ана проговаря първа.

— Някога правил ли си нещо, за което си наясно, че е грешно, дори да ти се струва, че е правилно?

Помислям си за Джулия.

— Да.

— Понякога се мразя — промърморва Ана.

— Понякога и аз се мразя.

Това я изненадва. Поглежда към мен, после пак към небето.

— Те са там, горе. Звездите. Дори когато не можем да ги видим.

Пъхвам ръце в джобовете си.

— Едно време всяка вечер си пожелавах нещо под звездите.

— Какво?

— Редки бейзболни картички за колекцията ми. Голдън ритрийвър. Млади и сексапилни учителки.

— Татко ми каза, че група астрономи са открили ново място, където се раждат звездите. Само че са ни трябвали две хиляди и петстотин години, за да ги видим — обръща се към мен. — Разбираш ли се с родителите си?

През ума ми минава мисълта да я излъжа, но поклащам глава.

— Някога си мислех, че когато порасна, ще стана същият като тях, но не съм. А най-важното е, че докато растях, някъде по пътя спрях да искам да приличам на тях.

Слънцето къпе млечнобялата й кожа, осветява очертанията на гърлото й.

— Ясно — промълвява Ана. — И ти си бил невидим.

Моят ключ е Брайън Фицджералд. След като съдията чуе, че поне единият от родителите на Ана е съгласен с решението й да спре да бъде донор на сестра си, решението да й даде еманципация няма да представлява толкова огромен скок. Ако Брайън направи това, което ми трябва — да обясни на съдия Дисалво как осъзнава, че и Ана има права и е готов да я подкрепи, тогава това, което ще каже Джулия в доклада си, каквото и да е, ще бъде спорен въпрос. Нещо още по-хубаво: показанията на Ана ще бъдат само формалност.

Брайън идва рано на следващата сутрин заедно с Ана, облечен в капитанската си униформа. Изписвам на лицето си усмивка, изправям се и тръгвам към тях заедно със Съдия.

— Добро утро — поздравявам ги. — Всички ли сме готови?

Брайън поглежда към Ана, после към мен. На ръба на устните му има въпрос, но сякаш прави всичко по силите си да не го зададе.

— Ей — обръщам се към Ана под въздействието на някаква глупава идея.

— Ще ми направиш ли една услуга? На Съдия ще му дойде добре да потича по стълбите, в противен случай ще стане неспокоен в съда.

— Вчера ми каза, че не мога да го разхождам.

— Е, добре, днес можеш.

Ана поклаща глава.

— Никъде няма да отида. Щом изляза, ще започнете да говорите за мен.

Затова пак се обръщам към Брайън:

— Всичко наред ли е?

В този миг в сградата влиза Сара Фицджералд, забързва към съдебната зала, но вижда Брайън с мен и спира. После бавно се извръща и влиза вътре.

Погледът на Брайън Фицджералд проследява съпругата му дори след като вратите се затварят зад нея.

— Добре сме — произнася той, но отговорът не е предназначен за мен.

— Господин Фицджералд, имало ли е случаи, в които да не сте били съгласни със съпругата си относно участието на Ана в медицински процедури за доброто на Кейт?

— Да. Лекарите казаха, че на Кейт ще й трябва само пъпната връв. Обясниха, че ще вземат частта, която обикновено се изхвърля след раждането — не нещо, чиято липса бебето ще усети, и със сигурност не нещо, което ще му причини болка — среща погледа на Ана и й се усмихва. — И за известно време това наистина подейства. Кейт мина в ремисия. Но през 1996 отново изпадна в релапс. Лекарите искаха Ана да дари лимфоцити. Това нямаше да излекува Кейт, но щеше да я поддържа за известно време.

Опитвам се да го накарам да продължи:

— Със съпругата ви не сте били на едно и също мнение относно въпросното лечение?

— Не бях сигурен, че идеята е добра. Този път Ана щеше да осъзнава какво се случва и това нямаше да й хареса.

— Какво каза съпругата ви, как ви накара да промените мнението си?

— Че ако сега не вземем кръв от Ана, скоро ще ни трябва костен мозък.

— Как се почувствахте, когато го чухте?

Брайън поклаща глава, очевидно се чувства неудобно.

— Никой не може да разбере какво е — произнася тихо, — докато не види детето си да умира. Тогава казваш и правиш неща, които не искаш. И си мислиш, че имаш избор, но колкото повече време минава, толкова повече разбираш, че грешиш. — Поглежда към Ана, която седи до мен толкова неподвижна, та ми се струва, че е забравила да диша. — Не желаех да причинявам това на Ана. Но не можех да загубя Кейт.