Джоди Пико - Споделен живот

Тя ме поглежда и застава нащрек.

— Какво да направя?

— Да дадеш показания.

Тя примигва.

— Шегуваш ли се?

— Мислех, че ако баща ти подкрепи решението ти, съдията със сигурност ще отсъди в твоя полза. За беда обаче не стана така. Още повече нямам представа какво ще каже Джулия — но дори и да е на твоя страна, ще трябва да убедим съдия Дисалво, че си достатъчно зряла да направиш този избор сама, независимо от родителите си.

— Имаш предвид, че ще трябва да застана там? Като свидетел?

Винаги съм знаел, че в един или друг момент Ана ще трябва да свидетелства. В случаите, свързани с еманципация на малолетен, е логично съдията да изслуша малолетния. Ана може и да се дърпа и страхува от даването на показания, но вярвам, че подсъзнателно иска да го стори. Защо иначе ще си прави труда да заведе дело, ако не за да се увери, че най-после ще може да каже това, което мисли?

— Вчера ме успокои, че няма да свидетелствам — напомня ми Ана с раздразнен тон.

— Сгреших.

— Наех те, за да кажеш ти на всички какво искам.

— Не става така — обяснявам. — Ти започна делото. Ти искаше да си някой друг, а не човекът, който семейството те принуждаваше да бъдеш през последните тринайсет години. Следователно се налага да дръпнеш завесата и да ни покажеш кой е този друг.

— Половината възрастни на тази планета нямат представа кои са, но могат да вземат самостоятелни решения всеки Божи ден — възразява Ана.

— Те не са тринайсетгодишни. Слушай — продължавам и преминавам към според мен основния проблем: — Известно ми е как в миналото изразяването на твоите мисли не ти е помогнало, но ти обещавам този път, когато заговориш, всички да те слушат.

Ако думите ми изобщо имат някакво въздействие, то е обратното на това, което искам. Ана скръства ръце на гърдите си.

— Няма начин да седна там — отсича тя.

— Ана, даването на показания не е кой знае какво…

— Въпросът е, че е. Това е всичко . И няма да го направя.

— Ако не дадеш показания, ще загубим — обяснявам.

— Ами намери друг начин да спечелим. Ти си адвокатът.

Няма да се хвана на тази въдица. Започвам да барабаня с пръсти по масата и да призовавам търпението си.

— Искаш ли да ми споделиш защо толкова се противиш?

Тя поглежда към мен.

— Не.

— „Не“ като „няма да го направя“? Или „не, няма да ти кажа“?

— Не обичам да говоря за някои неща — лицето й се вкаменява. — Мислех, че точно ти ще го разбереш.

Знае точно кои бутони да натисне.

— Преспи и утре го обмисли на свежа глава — предлагам кратко.

— Няма да променя решението си.

Ставам от масата и хвърлям пълната си чаша с кафе в кошчето.

— Добре тогава — отговарям й, — не очаквай да успея да променя живота ти.

Странно нещо се случва с времето: втвърдяването на характера. Разбирате ли, ако светлината освети лицето на Брайън по правилния начин, все още виждам светлосиния оттенък на очите му, който винаги ми е напомнял за океан, където все още не съм плувала. Под красивите очертания на усмивката му има трапчинка на брадичката — първото, което потърсих в лицата на новородените си деца. Той притежава решителност, тиха воля и спокоен мир със самия себе си, който винаги съм си мечтала да прихвана от него. Това са основните качества, които ме накараха да се влюбя в съпруга си; ако сега има моменти, в които не го разпознавам, вероятно не е задължително нещо лошо. Промените невинаги са към по-лошо; черупката, която се събира около една песъчинка, за някои е като източник на раздразнение, а за други като перла.

Погледът на Брайън се стрелва от Ана, която гризе струпей на палеца си, към мен. Наблюдава ме така, както мишка гледа ястреб. В погледа му има нещо, което ми причинява болка: наистина ли ме мисли за хищник?

И останалите ли са на същото мнение?

Иска ми се помежду ни да нямаше съдебна зала. Иска ми се да можех да отида до него. „Слушай — щях да му кажа — не мислех, че животът ни ще се развие така. Навярно не ще можем да намерим изход от тази улица, но на света няма друг човек, с когото бих искала да се загубя повече“.

„Слушай — щях да му кажа, — може би сбърках“.

— Госпожо Фицджералд — пита съдия Дисалво, — имате ли въпроси към свидетеля?

Осъзнавам, че това е добро описание за един съпруг. Какво друго правят съпругът или съпругата, ако не да свидетелстват за грешките в преценката на другия?

Бавно се надигам от мястото си.

— Здравей, Брайън — казвам. Гласът ми не е толкова сигурен, колкото се надявах.